Изминала съм половината път, когато телефонът ми иззвънява. За кратък момент си мисля: Ричард. Но на екрана е номерът на „Сакс“.
Поколебавам се, после отговарям.
– Почти съм там вече – избъбрям. – Най-много до петнайсет минути.
Ускорявам крачка.
– Ванеса, никак не ми е приятно, че трябва да ти го кажа... – заговаря Лусил.
– Ужасно съжалявам – изричам бързо. – Бях си изгубила телефона, а после...
Тя прочиства гърло и аз замълчавам.
– Налага се да те освободим – довършва тя.
– Дай ми още един шанс – умолявам отчаяно. При състоянието на леля Шарлот работата ми е нужна повече отвсякога. – Имах тежък период, но обещавам, вече всичко ще е различно.
– Първо закъсненията ти – започва да изрежда Лусил, – после системните ти отсъствия. И накрая отгоре на всичко укриваш стока. Какво възнамеряваше да правиш с тези рокли?
Понечвам да отрека, но нещо в тона ѝ ми подсказва да не си правя труда. Може би някой ме е видял как откачам трите плетени рокли на черно-бели цветя на Алегзандър Маккуин и ги скривам в склада.
Излишно е, нямам оправдание.
– Приготвила съм чека с последната ти заплата – заявява Лусил. – Ще ти го пратя по пощата.
– Бих ли могла да дойда да го взема? – питам. Надявам се лице в лице да убедя Лусил да ми даде още един шанс.
Тя се поколебава.
– Добре. В момента сме малко заети. Ела след час.
– Благодаря ти, ще бъда там.
Сега имам време да отнеса писмото в службата на Ема, вместо да чакам след работа и да го оставя у дома ѝ. Видяла съм годеницата на Ричард само преди двайсет и четири часа, но това означава един ден по-близо до сватбата ѝ.
Би трябвало да използвам времето да репетирам речта си пред Лусил. Но мога да си мисля единствено как ще се въртя край офис сградата и ще чакам Ема да излезе за кафе или да свърши нещо. Може би ще успея да разчета по изражението ѝ дали Ричард ѝ е казал за посещението си.
Последния път, когато съм влизала в тази висока елегантна постройка, беше за служебното парти на Ричард. Вечерта, когато започна всичко.
Но имам още толкова други спомени от това място. Как идвах тук от забавачката, за да се срещна с Ричард и го наблюдавах да довършва делови разговор със съсредоточен, почти строг глас, докато през това време ми правеше смешни гримаси над слушалката; как пътувах от Уестчестър за вечеря с Ричард и колегите му, как се отбивах изненадващо и Ричард щастливо ме прегръщаше и ме вдигаше във въздуха.
Бутвам въртящата се врата и приближавам към поста на охраната. В десет часа фоайето не е много пълно, за което съм благодарна. Не искам да се натъкна на някой познат.
Смътно разпознавам човека от охраната, затова не си свалям тъмните очила. Подавам му плика с името на Ема, надписано отгоре.
– Бихте ли го предали на 32-рия етаж? – моля.
– Един момент – казва той. Докосва екран на бюрото си и написва името ѝ на клавиатурата. После ме поглежда.
– Тя вече не работи тук – съобщава. Бутва плика обратно към мен.
– Какво? – смайвам се. – Кога... Кога е напуснала?
– Нямам такава информация, госпожо.
Зад мен застава куриерка и мъжът отклонява вниманието си към нея.
Прибирам плика и се връщам към въртящата се врата. В долепения към сградата двор има пейка, където съм възнамерявала да чакам Ема. Сега се стоварвам тежко върху нея.
Не би трябвало да съм толкова изненадана. Естествено, че Ричард не би искал съпругата му да работи, още по-малко при него. За кратко се чудя дали не е постъпила на друга служба, но знам, че не би го направила преди сватбата си. Също така съм сигурна, че няма да се върне на работа, когато вече е омъжена.
Светът ѝ започва да се свива.
Трябва да се свържа с нея незабавно. Тя заплаши да повика полиция, ако отново доближа апартамента ѝ, но това не са последствия, които ме вълнуват сега.
Изправям се и пъхвам писмото в чантата си. Пръстите ми напипват портфейла ми. Онзи, в който е снимката на Дюк.
Изваждам малката цветна фотография от пластмасовото джобче. Обзема ме гняв; ако Ричард беше тук сега, бих му се нахвърлила, бих му издрала лицето и бих крещяла обидни епитети насреща му.
Насилвам се отново да се върна до гишето на охраната.
– Извинете – изричам любезно, – намира ли ви се случайно пощенски плик?
Той ми подава един, без да каже нищо. Поставям вътре снимката на Дюк и ровя в чантата си за писалка. Откривам сив молив за очи и написвам с него върху плика „Ричард Томпсън“. Дебелият мек графит ми пречи да изпиша добре буквите, но изобщо не ме е грижа.