– Ванеса, аз съм тази, която съжалява, но вече няколко пъти ти давах втори шанс.
Каня се да умолявам за още един, но тогава виждам, че магазинът е пълен с клиенти. Няколко от другите продавачки ни наблюдават. Може би тъкмо една от тях е съобщила на Лусил за роклите.
Безсмислено е. Оставям пуловерите.
Лусил ми подава чека.
– Желая ти късмет, Ванеса – казва.
Връщам се към асансьора и виждам върнати на мястото им черно-белите рокли. Задържам дишането си, докато вече са благополучно зад гърба ми.
Същата рокля, която прилягаше по всичките ми извивки, сякаш бе специално ушита за мен.
С Ричард вече бяхме женени от няколко години по това време. На този етап двете със Сам вече не си говорехме. Изчезването на Дюк така си и остана необяснено. Майка ми също неочаквано отмени предстоящото си гостуване у нас, като каза, че щяла да замине на организирана екскурзия до Мексико.
Но вместо да се отдръпна от живота, някак намерих лесен начин да се влея обратно в него.
Не бях близвала алкохол от близо шест месеца и някогашната подпухналост се разсея от тялото ми като хелий, изпуснат от балон. Всяка сутрин започнах да ставам рано, за да тичам по широките улици и плавни хълмове в квартала ни.
Казах на Ричард, че отново се фокусирам върху физическото си здраве. Мисля, че ми повярва и просто прие новото ми поведение като позитивна промяна. Все пак тъкмо на него кънтри клубът изпращаше сметките всеки месец, преди да изтеглят сумата от кредитната му карта. Той започна да ги оставя за мен на кухненската маса с подчертаните цени за изпит алкохол. Оказа се, че напразно съм си правила труда с капките за очи и ментовите бонбони; той бе знаел точно колко съм изпивала на тези обяди с комитета.
Но аз правех промени не само относно физическото си здраве. Бях започнала нова работа като доброволка. Всяка сряда пътувах във влака с Ричард, после хващах такси до Долен Ист Сайд, където четях книги по забавачки в рамките на програмата за ограмотяване на клуба. Работех с деца само по няколко часа седмично, но това ми даде цел. Да се върна обратно в града, също ми подейства ободряващо. Чувствах се повече отвсякога като някогашната аз след медения ми месец насам.
– Отвори я – каза той във вечерта на галапредставлението в чест на Алвин Ейли, докато гледах лъскавата бяла кутия, превързана с червена панделка.
Развързах панделката и вдигнах капака. Откакто се бях омъжила за Ричард, развих вкус към фини материи и изкусни кройки, съвсем различни от някогашните ми дрешки от H&M. Тази рокля бе една от най-елегантните, които бях виждала някога. Тя също така съдържаше тайна: от разстояние изглеждаше прост черно-бял мотив. Ала това беше илюзия. Отблизо се виждаше, че всяка нишка е изкусно разположена, така че да се образува десен на цветя.
– Облечи я тази вечер – поръча ми Ричард. – Много си красива в нея.
Той си сложи смокинг и аз бутнах настрани ръцете му, докато си връзваше папийонката.
– Дай на мен – казах с усмивка.
Някои мъже изглеждат в официални дрехи като момчета на път за абитуриентски бал със загладените назад напомадени коси и лъснати обувки. Други имат вид на надути позьори, домогващи се до върховете. Но на Ричард му идваше естествено да носи такова облекло. Нагласих папийонката му и го целунах, като оставих следа от розов гланц върху долната му устна.
Тази вечер я виждам като от птичи поглед: слязохме от таксито под лекия сняг и хванати подръка влязохме в залата. Открихме на легендата местата за господин и госпожа Томпсън: маса номер шестнайсет. Позирахме за снимка, смяхме се. Взехме си чаши с шампанско от обикалящ келнер.
О, тази първа глътка – златистите мехурчета, пукващи се в устата ми, топлината, разливаща се в гърлото ми. Беше истинско съвършенство в чаша.
Гледахме сложните изпълнения на балетистите от трупата с жилестите им ръце и мускулести крака под лудешкия ритъм на барабани. Не осъзнавах, че се поклащам напред и назад и леко пляскам с ръце, докато не усетих ръката на Ричард леко да стисва рамото ми. Усмихваше ми се, но аз се изчервих от смущение. Никой друг не се движеше в такт на музиката.
Когато представлението завърши, сервитьорите отново тръгнаха да разнасят коктейли и ордьоври. С Ричард бъбрихме с някои от колегите му, един от които, белокос господин на име Пол, беше в борда на балетната трупа и беше купил маса за бенефиса. Всички присъствахме като негови гости.
Балетистите се смесиха с нас, телата им бяха като изваяни скулптури, приличаха на богове и богини, слезли от небето.
Обикновено при този тип социални сбирки в края на вечерта лицето ме заболяваше от усмивки. Винаги се стараех да изглеждам ангажирана и весела, за да компенсирам факта, че нямах какво особено да кажа, особено в потискащото мълчание, следващо неизбежния въпрос – онзи, който непознатите винаги намират за безобиден: „Имате ли деца?“.