Но Пол беше различен. Когато попита с какво се занимавам и аз споменах за дейността си като доброволка, той не каза „Колко мило“ и не си потърси по-осъществил се в живота събеседник.
– Как стана, че се насочи към такава работа? – попита вместо това.
Заразказвах му за предишната си професия като учителка на деца в предучилищна възраст и за настоящите си занимания в „Летящ старт“.
– Съпругата ми помогна за осигуряване на финансирането на прекрасно ново училище недалеч оттук – осведоми ме той. – Не е зле да помислиш за преподаване там.
– Бих се радвала – отговорих. – Преподаването ужасно много ми липсва.
Пол бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади визитка.
– Обади ми се следващата седмица – каза. После се облегна на стола си и ми прошепна: – Като казах, че съпругата ми помогна за осигуряване на финансирането, имах предвид, че ме накара да им напиша тлъст чек. Дължат ни услуга.
В ъгълчетата на очите му се появиха бръчици и аз му се усмихнах в отговор. Знаех, че той е един от най-успелите хора в залата и че още е щастливо женен за любимата си от гимназията, белокоса жена, която си приказваше с Ричард.
– Лично ще те запозная с тях – продължи Пол. – Убеден съм, че ще намерят преподавателско място за теб. Ако не сега, то от началото на следващата учебна година.
Сервитьор ни предложи вино на поднос и Пол ми подаде нова чаша.
– Наздраве – каза ми. – За новото начало.
Не прецених правилно силата на замаха си при чукването на чашите. Чу се остър звън и аз се озовах само със столчето в ръка, по която течеше вино.
– Ужасно съжалявам – смотолевих, а келнерът хукна към мен да вземе отчупеното столче и да ми предложи купчина салфетки.
– Вината беше изцяло моя – заяви Пол. – Не си знам силата! Аз дължа извинение. Чакай, не мърдай, имаш стъкла по роклята.
Стоях неподвижно, докато той измъкна няколко парчета стъкло от фината плетка и ги постави върху подноса на келнера. Разговорите наоколо ни, замлъкнали за момент, се възобновиха. И все пак чувствах, че всички ме наблюдават резервирано. Идеше ми да се пъхна под килима.
– Нека да помогна – каза Ричард и застана до мен. Започна да попива мократа ми рокля. – Хубаво поне, че не пиеше червено вино.
Пол се засмя, но някак насилено. Личеше си, че се опитва да отнеме от неловкостта на момента.
– Е, сега вече наистина ти дължа работа. – Обърна се към Ричард. – Прелестната ти съпруга тъкмо ми казваше колко много ѝ липсва преподаването.
Ричард смачка мократа салфетка, остави я на подноса на келнера, промърмори благодарност към него и го отпрати. После усетих ръката му под кръста си.
– Тя е страхотна с деца – каза на Пол.
Вниманието на Пол беше привлечено от жена му, която му махаше.
– Имаш номера ми – обърна се към мен. – Да се чуем скоро.
В мига, щом той ни остави, Ричард се наведе към мен.
– Колко изпи, мила? – попита ме. Думите звучаха невинно, но тялото му бе неестествено застинало.
– Не чак толкова много – побързах да кажа.
– Аз преброих три чаши шампанско – посочи той. – А после всичкото това вино. – Натискът на дланта му на гърба ми се увеличи. – Забрави вечерята – пошепна в ухото ми. – Да си вървим у дома.
– Но Пол е купил масата – възразих. – Местата ни ще останат празни. Обещавам занапред да пия само вода.
– По-добре е да си тръгнем – повтори тихо той. – Пол ще разбере.
Отидох да си взема наметката. Докато чаках, видях Ричард да отива при Пол – каза му нещо, после го потупа по рамото. Помислих си, че сигурно се извинява заради мен, но Пол щеше да схване подтекста: Ричард трябваше да ме отведе у дома, защото бях твърде пийнала, та да остана за вечерята.
Само че не бях пияна. Просто Ричард искаше всички да повярват, че съм.
– Всичко е уредено – каза ми Ричард, като се върна.
Вече беше поръчал колата ни и тя ни чакаше пред сградата.
Снеговалежът се бе засилил. Въпреки че шофьорът ни караше бавно по почти празните улици, на мен ми прилоша. Затворих очи и се издърпах настрани към вратата, доколкото ми позволяваше коланът. Престорих се на заспала, но без съмнение Ричард знаеше, че не искам да срещна погледа му.
Можеше да си замълчи, да ме остави да се кача горе и да си легна.
Само че, докато се качвах по стъпалата към входната врата, се препънах и трябваше да се уловя за парапета.