– Заради новите високи обувки е – оплаках се. – Не съм свикнала с тях.
– О, сигурно е това, не ще и дума – процеди той саркастично. – Няма как да е от всичкия алкохол, изпит на празен стомах. Това беше служебно събитие, Нели, важна вечер за мен.
Стоях мълчаливо зад него, докато отключваше входната врата. Щом веднъж се озовах вътре, седнах на тапицираната пейка в антрето и си събух обувките. Поставих ги редом на най-долното стъпало, като подравних прецизно токовете, после свалих наметката си и я окачих в дрешника.
Ричард още беше там, като се извърнах.
– Трябва да хапнеш нещо – каза. – Ела.
Последвах го в кухнята, където той извади бутилка минерална вода от хладилника и ми я подаде. После отвори шкаф и взе от него кутия солени бисквити „Кар“.
Бързо изядох една.
– Вече се чувствам по-добре – казах. – Прав беше да ме доведеш у дома. Ти сигурно също си гладен. Искаш ли да ти нарежа малко бри? Днес го купих от фермерския пазар.
– Няма нужда – отвърна Ричард. Отгатвах, че се кани да изчезне, както беше правил при други караници, които се опитвах да забравя. Полагаше усилия гневът му да не проличи, да не го погълне.
– Колкото до работата – заговорих в опит да разредя атмосферата, – Пол обеща да ме запознае с управата в държавното училище. Вероятно ще е почасов ангажимент, а може и нищо да не стане.
Ричард кимна бавно.
– Има ли специална причина, поради която искаш да си по-често в града?
– Какво искаш да кажеш? – попитах.
– Един от съседите спомена, че те видял на железопътната гара онзи ден. Много издокарана, както уточни. Странно, но като ти се обадих онзи предобед, ми каза, че си изплувала няколко дължини в клуба, затова не си вдигала телефона.
Не можех да го отрека; със светкавично бързия си ум Ричард би ме изобличил, ако се опитах да излъжа. Кой съсед, почудих се. Гарата беше почти празна в този час на деня.
– Плувах същата сутрин, но също така отидох да видя леля Шарлот – отговорих. – Беше само кратко посещение.
– Естествено – кимна Ричард. – Още една бисквитка? Не? – Той затвори кутията. – Няма причини да не посещаваш леля си. Как беше тя?
– Добре – измънках, докато думкането на сърцето ми се укротяваше. Той щеше да отмине случая. Повярва ми. – Пихме чай в апартамента ѝ.
Ричард отвори шкафа, за да прибере бисквитите; дървената вратичка застана помежду ни и за момент скри лицето му.
Когато я затвори, ме гледаше. Беше много близо до мен. Присвитите му очи сякаш дълбаеха дупки в моите.
– Това, което не ми стана ясно – изрече бавно, – е защо си чакала да изляза за работа и едва тогава си се издокарала, взела си влака до града, после си се върнала, сготвила си вечеря, накрая яде лазаня с мен, но така и нито веднъж не спомена, че си посетила леля си. – Помълча за момент. – Чий апартамент посети в действителност. С кого беше?
Чух звук като крясък на птица и осъзнах, че е излязъл от мен. Ричард беше сграбчил китката ми и я извиваше, докато говореше.
Погледна надолу и незабавно ме пусна, но по нея се бяха отпечатали бели овали от пръстите му като белези от изгорено.
– Съжалявам – каза. Направи крачка назад и прекара ръка през косата си. Издиша бавно. – Но защо, по дяволите, ме излъга?
Как можех да му кажа истината? Че съм нещастна, че всичко, което ми дава, не ми е достатъчно? Искала бях да се видя с някого и да обсъдя тревогите в брака ми. Жената, която издирих, ме изслуша внимателно и ми зададе няколко провокиращи към размисъл въпроси, но аз знаех, че един сеанс с нея няма да ми е достатъчен. Възнамерявах другия месец отново да се измъкна в града и да я посетя.
Само че беше късно да измисля правдоподобно обяснение за измамата си. Ричард ме беше заловил.
Не видях как замахна с отворена длан, докато тя не се озова на бузата ми с шумен плясък.
През следващите две нощи почти не мигнах. Главата ми пулсираше, гърлото ме болеше от плач. Прикрих синините по китката си с дълги ръкави и поставих повече фондьотен върху тъмните кръгове под очите си. Можех да мисля само за едно: дали да остана с Ричард, или да се опитам да го напусна.
И тогава, докато се опитвах да чета в леглото, но думите изобщо не достигаха до съзнанието ми, Ричард леко почука на отворената врата на спалнята за гости. Вдигнах очи да му кажа да влезе, но при израза на лицето му думите се изпариха от главата ми.
Държеше безжичната слушалка на домашния телефон.
– Майка ти – съобщи. Намръщи лице. – Тоест леля Шарлот те търси – каза. – Обажда се, защото...
Беше единайсет вечерта, далеч след часа за лягане на леля ми. Последния път, като говорих с майка ми, тя каза, че е добре, но не беше вдигнала при последните ми позвънявания.