– Много съжалявам, мила – каза Ричард и ми подаде слушалката.
Да посегна за нея, бе едно от най-мъчителните неща, които ми се бе налагало да правя.
Глава 29
Ричард беше самата отзивчивост непосредствено след смъртта на майка ми.
Летяхме до Флорида с леля Шарлот за погребението и той нае хотелски апартамент със свързани стаи, за да можем всички да сме заедно. Спомнях си как бе изглеждала мама в най-щастливите си моменти – когато тракаше със съдове в кухнята и пускаше подправки в ястие, или пък когато в добрите си сутрини пееше комична песен, за да ме събуди, или как бръсваше от лицето си водата, с която я беше опръскал Дюк, след като го бяхме къпали. Опитвах се да извикам образа ѝ във вечерта на моята сватба – вървяща боса през пясъка, обърнала лице към залязващото слънце, когато се сбогувах с нея. Но ми се натрапваше друг образ – как беше умряла: сама на канапе, с празно шишенце лекарства до нея и с гърмящ телевизор.
Нямаше предсмъртно писмо, така че си останахме с въпросите без отговор. Когато на гробищата леля Шарлот рухна и започна да се обвинява, че не е усетила влошаването у мама, Ричард я заутешава.
– Нямаш съвършено никаква вина, ничия вина не е – каза. – Беше в чудесна форма напоследък. Винаги си била насреща за сестра си и тя чувстваше твоята обич.
Ричард също така се ориентира в документите и уреди продажбата на малката тухлена къщичка, в която бях израсла, докато ние двете с леля Шарлот преглеждахме личните вещи на майка ми.
Останалата част от къщата беше относително чиста, но стаята на майка ми беше страшно разхвърляна – по всяка повърхност се валяха книги и дрехи. Трохите по леглото ѝ подсказваха, че в последно време се е хранила основно там. Нощното ѝ шкафче бе отрупано с чаши от кафе и други за вода. Видях как Ричард вдигна смаяно вежди при вида на този безпорядък, но каза само: „Ще се обадя в агенция да пратят екип за почистване“.
Не взех много от вещите на майка ми. Леля Шарлот предложи всяка от нас да си избере от шаловете ѝ, а аз отделих и няколко брошки. Единствените други неща, които исках, бяха старите ни семейни снимки и две от окъсаните любими готварски книги на мама.
Знаех също, че трябва да разчистя някогашната си стая, превърната в спалня за гости. Умишлено бях оставила някои вещи на рафт в дъното на дрешника. Докато леля Шарлот миеше хладилника, а Ричард говореше по телефона с брокер на недвижими имоти, донесох табуретка и се протегнах към прашния рафт. Метнах значка на студентското ни дружество в чувал за боклук, после добавих годишника от колежа и студентската си книжка. Свидетелствата ми от началното училище също отидоха в чувала. Пресегнах се за дипломата си, още навита на руло и превързана с избеляла панделка.
Захвърлих я, без изобщо да я погледна.
Питах се защо бях пазила всичко толкова години.
Нямаше как, като погледна нещо от университета, да не помисля за Маги. Нямаше как при вида на дипломата ми да не си припомня какво се случи в деня, когато ни ги връчиха.
Тъкмо връзвах чувала, когато Ричард влезе в старата ми стая.
– Мисля да изляза да взема нещо за вечеря – каза ми. Погледна чувала. – Искаш ли да го изхвърля по път?
Поколебах се, после му го дадох.
– Ами добре – отвърнах.
Гледах го как изнася последните останки от студентските ми дни, после очите ми се върнаха върху празната стая. На тавана още се мъдреше онова петно от влага; почти можех да се видя легнала върху покривката на леглото си на розови и лилави шарки със сгушената черна котка до мен как чета книга на Джуди Блум.
Знаех, че никога вече няма да видя тази къща.
Същата вечер в хотела, докато лежах в топлата вана, Ричард ми донесе чаша чай от лайка. Поех я с благодарност. Въпреки горещия ден във Флорида някак все не успявах да се стопля.
– Как го понасяш, мила? – знаех, че не говори само за смъртта на майка ми.
– Нормално – вдигнах рамене.
– Тревожа се, че напоследък не беше щастлива – заговори Ричард, коленичи до ваната и взе гъбата. – Искам единствено да ти бъда добър съпруг – продължи. – Ала съзнавам, че невинаги успявам. Самотна си, защото работя толкова продължително. А и тази моя избухливост... – Гласът му стана дрезгав. Ричард прочисти гърло и внимателно започна да прекарва гъбата по гърба ми. – Съжалявам, Нели. Бях стресиран... пазарът буквално е полудял... Но нищо не е по-важно от теб. От нас. Ще ти се реванширам.
Виждах какви усилия полага да достигне до мен, да ме спечели отново. Но аз все така се чувствах премръзнала и сама.
Взирах се в бавната струйка, течаща от крана, а той продължаваше да говори: