– Искам да бъдеш щастлива, Нели – прошепна. – Майка ти невинаги беше щастлива. И моята също не беше. Опитваше се да се преструва на такава заради мен и Морийн, но ние знаехме... Не искам това да се случи с теб.
Тогава го погледнах, но погледът му бе зареян някъде далеч, очите му бяха замъглени и аз се втренчих в сребристия белег над дясното му око.
Ричард никога не говореше за родителите си. Това признание означаваше повече от всичките му обещания.
– Баща ми невинаги беше добър с мама – каза той. Ръката му продължаваше да описва кръгове по гърба ми в жест, с който родител би успокоявал разстроеното си дете. – Всичко бих понесъл, само не и да съм лош съпруг за теб. А ето че бях такъв.
Това беше най-откровеният разговор, който бяхме имали някога. Питах се защо бе нужно майка ми да умре, че да стигнем до този момент. Но може би нямаше връзка с нейната свръхдоза. Може би беше заради случилото се два дни преди да дойде вестта, когато се бяхме върнали от галавечерта за Алвин Ейли.
– Обичам те – каза той.
Тогава го прегърнах. Измокрих цялата му риза с ръцете си, от които се стичаше вода.
– Сега и двамата сме сираци – промълви той. – Завинаги ние ще сме си нашето семейство.
Прегърнах го силно. Вкопчих се в надеждата.
Същата вечер правихме любов за пръв път от много дълго време насам. Той обхвана лицето ми между дланите си и се вгледа в очите ми с такава нежност и копнеж, че усетих някакъв стегнат възел вътре у мен да се отпуска. По-късно, докато го гледах заспал до мен, си мислех за добрата му страна.
Припомних си как бе плащал медицинските сметки на майка ми, как бе присъствал на откриването на изложбите на леля Шарлот, та дори това да означаваше да отмени вечеря с клиент, как винаги се прибираше по-рано в деня на годишнината от смъртта на баща ми и носеше сладолед със стафиди и есенция от ром в бял хартиен плик. Той беше любимият на татко, винаги такъв купуваше, когато излизахме да се повозим в дните на мама при спуснати завеси. Ричард сервираше по една топка и на двама ни, а аз му разправях подробности за татко, които иначе биха се забравили и изчезнали. Например как въпреки суеверието си ми позволи като малка да прибера черна котка, в която се бях влюбила. В тези вечери сладоледът се разтапяше върху езика ми и изпълваше устата ми със сладост. Мислех си колко щедри бакшиши оставяше на келнери и шофьори на таксита, как правеше дарения на различни благотворителни фондации.
Не беше трудно да се фокусирам върху доброто у Ричард. Умът ми с лекота попадаше в тези спомени като колело, въртящо се гладко в предназначения за него коловоз.
Докато лежах в прегръдките му, го погледнах. Чертите му бяха едва различими.
– Обещай ми нещо – прошепнах.
– Всичко, любов моя – отвърна той.
– Обещай ми, че отношенията ни няма да се влошат отново.
– Няма – каза ми.
Беше първото обещание, което наруши. Защото нещата помежду ни тръгнаха още по на зле.
Когато на следващата сутрин самолетът ни излетя за Ню Йорк, гледах през прозореца пейзажа на земята, който все повече се смаляваше, и потреперих. Толкова бях благодарна, че напускам Флорида. Тук смъртта ме ограждаше като концентрични кръгове. Майка ми. Баща ми. Маги.
Значката на женското студентско дружество, която изхвърлих, не беше принадлежала на мен. Трябваше да я дам на Маги след официалното ѝ посвещение като член на къщата ни. Но вместо на тържествения обяд, планиран в чест на новите членове за края на седмицата, с посестримите ми присъствахме на нейното погребение.
Никога не разказах на майка ми какво се случи след заупокойната служба за Маги; реакцията ѝ можеше да е непредсказуема. Вместо това се обадих на леля Шарлот, но без да споделя, че съм била бременна. Ричард знаеше само част от историята. Веднъж, след като се събудих в леглото му от кошмар, му обясних защо не се прибирам сама пеша вечер; защо нося лютив спрей и спя с бейзболна бухалка до леглото.
Докато лежах в обятията на Ричард, разправих му как отидох да изкажа съболезнования на семейството на Маги. Родителите ѝ само кимнаха, толкова не на себе си бяха, че не можеха да кажат нищо свързано. Но по-големият ѝ брат Джейсън, студент в последен курс в университета на Флорида като мен, сграбчи протегната ми ръка. Не за да се ръкува. За да ме прикове на място.
– Ти си тази – изръмжа.
Долових в дъха му мирис на алкохол; бялото на очите му беше кръвясало. Имаше бледата кожа на Маги, луничките на Маги, червената коса на Маги.
– Толкова съжа... – подзех, но той стисна ръката ми още по-силно. Имах чувството, че костите ми са попаднали в мелачка. Някой протегна ръце да прегърне брата на Маги и той отслаби хватката си, но усещах, че очите му продължават да ме следват. Посестримите ми от дружеството останаха за помена в страничната зала на църквата, но аз постоях само няколко минути и се измъкнах навън.