Докато излизах през вратата, се озовах точно срещу човека, когото исках да избегна: Джейсън.
Стоеше сам на предните стълби и поклащаше в ръка кутия червено „Марлборо“. Опитах се да сведа глава и да го отмина, но гласът му ме спря.
– Тя ми разправи за теб – каза. Щракна със запалка и вдиша дълбоко от цигарата си. После изпусна кълбо дим. – Бояла се е да мине през церемониите по посвещаването, но ти си казала, че ще ѝ помогнеш. Била си единствената ѝ приятелка в дружеството. И къде беше, когато тя умря? Защо те нямаше там?
Помня, че отстъпих назад и усетих как взорът на Джейсън ме държи в здрава хватка също като ръката му преди малко.
– Съжалявам – промълвих отново, но това не смекчи гнева в изражението му. Нещо повече, разпали го.
Бавно тръгнах да се отдалечавам заднешком, стиснала парапета. Братът на Маги продължаваше да ме гледа. Точно преди да стъпя на тротоара, той ми подвикна с груб и дрезгав глас:
– Никога няма да забравиш сестра ми. – Думите му се изсипаха върху мен като юмруци. – Аз ще се погрижа за това.
Само че не ми беше нужна заплахата му, че да се вкопча в спомена за Маги. Мислех за нея непрестанно. Никога повече не стъпих на онзи плаж. Дружеството ни бе поставено на изпитателен срок до края на годината, но не по тази причина започнах да работя като келнерка в един пъб в кампуса в четвъртък и събота вечер. Забавите и танците вече не ме влечаха. Спестявах бакшишите и когато събрах няколкостотин долара, открих приюта за животни „Рунтави лапи“, където Маги беше работила като доброволка, и започнах да правя анонимни дарения като възпоминание за Маги. Обещах да пращам пари всеки месец.
Не че очаквах малките ми дарения да ме освободят от чувството ми за вина за моята роля в смъртта на Маги. Знаех, че винаги ще я нося в мен, че винаги ще се чудя какво ли би се случило, ако не се бях отделила от групата момичета, отиващи към океана. Ако бях изчакала още час и тогава да отида при Даниъл.
Точно месец след смъртта на Маги ме събуди писъкът на моя посестрима от дружеството. Изтичах долу само по боксерки и тениска и видях прекатурени столове, разбит лампион, сквернословията, изписани с черен спрей по стените. Кучки. Пачаври.
И посланието, което знаех, че е предназначено лично за мен: Ти я уби.
Затаила дъх се взирах в трите думи, които възвестяваха вината ми пред всички.
Още момичета слязоха долу и президентът ни повика охраната на кампуса. Една от първокурсничките се разплака; видях две други момичета да се отделят от групата ни и да си шепнат. Стори ми се, че крадешком хвърлят погледи към мен.
В помещението вонеше на застоял цигарен дим. Видях угарка на пода и се наведох да я разгледам. От червено „Марлборо“.
Когато човекът от охраната пристигна, ни попита имаме ли догадки кой може да е вандалствал в къщата ни. Знаеше за смъртта на Маги, беше известна на повечето хора във Флорида.
„Джейсън“, помислих си, но не можах да го изрека на глас.
– Може би някой от приятелите ѝ? – обади се момиче. – Или брат ѝ? Той е в последния курс, нали?
Мъжът огледа помещението.
– Ще се наложи да повикам полиция – каза. – Такава е процедурата. Връщам се след минута.
Излезе навън, но преди да посегне към радиостанцията в колата си, аз го пресрещнах.
– Моля ви, не му създавайте неприятности – казах. – Ако е бил брат ѝ, Джейсън... не бихме искали да повдигнем обвинения.
– Мислите, че е бил той ли? – попита ме.
Кимнах.
– Сигурна съм.
Той въздъхна.
– Нахлуване с взлом, повреждане на имущество... това е твърде сериозно провинение. Започнете да си заключвате вратите, момичета.
Погледнах назад към къщата ни. Ако някой влезеше и се качеше по стълбите, стаята ми беше втората отляво.
Може би, ако бъдеше разпитван в полицията, Джейсън още повече щеше да се ожесточи. И отново щеше да хвърли вината върху мен.
След като от полицията дойдоха, направиха снимки и взеха веществени улики, аз си обух обувки, та стъклата от строшения лампион да не порежат краката ми, и помогнах на посестримите си да разчистим бъркотията. Колкото и да търкахме, не успяхме да заличим грозните думи от стената. С няколко момичета отидох до железарията да купим боя. Докато обсъждахме цвета, мобилният ми телефон иззвъня. Извадих го от джоба си. На екрана беше изписано „Скрит номер“, което най-вероятно означаваше, че обаждането идва от обществен телефон. В мига, преди да прозвучи сигналът за прекъснат разговор, стори ми се, че чух нещо.