Започнах да обръщам голямо внимание на окръжаващата ме обстановка. Култивирах у себе си умение да оглеждам бързо хората, за да се опазя и да не стана плячка. Развих усещане за статично електричество по кожата си и инстинкт да откривам вперени в мен очи – ранни предупредителни знаци, на които разчитах да ме опазят.
Никога не направих връзката, че може и да има друга причина нервната ми система да се изостри толкова след годежа ми с Ричард. Че може да се крие друго зад обсебеността ми да проверявам ключалки, да се разтрепервам при обаждания от скрит номер, да блъсна Ричард така рязко, когато моят любящ и секси годеник ме притисна и започна да ме гъделичка вечерта, след като бяхме гледали „Гражданинът Кейн“.
Понякога съзнанието обърква симптомите на възбуда и страх.
Носила бях превръзка на очите си.
Глава 30
Излизам от „Сакс“ за последен път, като избягвам погледа на мъжа от охраната, който проверява чантата ми, после тръгвам към апартамента на Ема. Опитвам се да убедя себе си, че и това е за последен път. Че след този случай ще я оставя на мира. Ще продължа напред с живота си.
И към какво напред?, шепне съзнанието ми.
Пред мен на тротоара върви двойка, хваната за ръка. Пръстите им са преплетени, крачката им е в синхрон. Ако трябваше да направя бърза оценка на връзката им, бих казала, че са щастливи. Влюбени. Но то се знае, тези две чувства невинаги се припокриват.
Разсъждавам как възприятията са оформили посоката на собствения ми живот; как виждах онова, което исках и имах потребност да видя през годините, докато бях с Ричард. Може би, за да си влюбен, е нужно да имаш филтрирано зрение; нищо чудно да важи за всички.
В брака ми имаше три истини, три различни и понякога опровергаващи се реалности. Съществуваше истината на Ричард, моята истина и реалната истина, която винаги беше най-изплъзваща се и мъчна за разпознаване. Възможно е да е така във всяка интимна връзка. Мислим си, че сме влезли в съюз с другия, а в действителност сме оформили триъгълник и на единия му връх стои мълчалив, но виждащ всичко съдник, арбитърът на реалността.
Задминавам двойката и в същия момент телефонът ми звъни. Знам кой е още преди да съм видяла името на Ричард на екрана.
– Какво те прихваща, Ванеса? – изрича веднага, щом отговарям.
Гневът от по-рано, когато съм гледала снимката на Дюк, отново изригва у мен.
– Ти ли поиска от Ема да напусне работа, Ричард? Каза ѝ, че ще се грижиш за нея, така ли? – изговарям в яда си.
– Чуй ме добре – процежда бившият ми съпруг.
На фона долавям клаксони. Вероятно току-що е получил снимката, така че трябва да е на улицата пред офиса си.
– Дежурният от охраната ми каза, че си се опитала да предадеш нещо за Ема – казва той. – Няма да припарваш до нея.
– И какво ще направиш първия път, когато тя те ядоса? – продължавам. – Когато не се прояви като перфектната малка съпруга?
Чувам да се затръшва кола на врата и внезапно околният градски шум секва. Кратко затишие и после до слуха ми достига познатият запис от нюйоркските таксита: „Сложете колана за ваша безопасност“.
Ричард го бива винаги да е на крачка пред мен; сигурно знае точно накъде съм се запътила. В такси е. Опитва се пръв да стигне до Ема.
Още няма пладне, движението не е натоварено. Преценявам, че разстоянието с кола от офиса на Ричард до апартамента на Ема е някъде към петнайсет минути.
Но аз съм по-близо от него; отбиването ми в „Сакс“ ме е отвело в посока на нейната сграда. Само на десет пресечки е. Ако бързам, ще го изпреваря. Ускорявам крачка и бръквам да проверя за писмото в чантата си. Там си е. Лекият вятър охлажда запотеното ми тяло.
– Ти си побъркана – казва Ричард.
Игнорирам тази забележка; думите му вече нямат властта да ме изкарват от релси.
– Каза ли ѝ, че ме целуна снощи? – питам го.
– Какво?! – кресва той. – Ти целуна мен!
За миг в ритъма ми на движение се появява засечка, после си припомням какво казах на Ема при първата ни среща: „Ричард така прави! Обърква нещата, та да не можем да видим истината!“.
Отне ми години, за да го схвана. Едва след като се залових да записвам на хартия всички въпроси, които измъчваха ума ми, пред мен се оформи модел.
Това се случи около година след смъртта на майка ми. Започнах да водя таен дневник, който криех под матрака в спалнята за гости. В тетрадката си с черна мушамена подвързия вкарвах всички твърдения на Ричард, които ми се струваха двусмислени. Регистрирах предполагаемите пропадания в паметта ми – сериозни несъответствия като например изразено от мен желание да живея в къща в предградията; сутринта след моминското ми парти, когато бях забравила, че Ричард ще лети до Атланта – както и по-дребни като как уж съм споменала, че искам да се запиша в курс по рисуване, или как си помислих, че агнешко „Виндалу“ е любимото ястие на Ричард.