Малко си спомням за нея, освен това че ми поднесе чаша кафе и че двамата с Шекли се скараха яростно за нещо незначително. Понеже и аз съм от еврейски произход, както Шекли, а също и Барбара (Скадрън по баща), това беше форма на разговор, с която бях свикнал.
Моите сънародници на това му викат гешраѝ.
Ще ме попитате какво е това гешраѝ? Застанете в средата на ехтящо пространство. За предпочитане празно. Например малко игрище, заобиколено от съседски къщи. Сложете си ръцете на слепоочията, хванете косата с всичките десет пръста и се опитайте да я отскубнете от главата, докато крещите с пълна сила. Освен това се опитайте да се ококорите така, като че ли ви изскачат очите, правете се, че си гълтате езика от ярост и изрецитирайте с крясък всички поколения библейски лица на някой от забравените древни езици, докато вените на челото ви изпъкнат до пръсване. Това до известна степен може да бъде нещо близко до гешраѝ.
Не си спомням много повече. Дълги години след това не бях виждал Шекли. Той се бе запознал с Барбара Скадрън в Нюйоркския университет, в класа по литература на Ъруин Шоу. Бяха женени от средата на 1951 до средата на 1957 година, макар че се бяха разделили още през 1955-а и Боб отиде да живее в стария апартамент на Лестър дел Рей — тъмна и подтискаща клетка в западната част на Шейсета улица, където сега се издига центърът Линкълн. Дълбоко в себе си съм убеден, че той изневеряваше на Барбара през по-голямата част от брака им. Нямам доказателства. Но искрено се надявам, тя да му е отвръщала със същото.
Та те имаха помежду си такива… хммм… разногласия.
Сега стигаме до Зива, която за мен бе най-възхитителната и обожаваната от различните съпруги на Шекли. На първо място, бившата (и настояща) Зива Куитни бе великолепна жена. Дори и слепците по авеню „Амстердам“ се усмихваха, когато тя минаваше, и мислеха, че могат да умрат доволни. Когато тя минаваше, разцъфваха цветя. Небето над нея винаги беше синьо или пастелно розово. Тя бе спретната като сладкиш, имаше много фини и стройни глезени, знаеше как да спечели в спор, бе грациозна постарому, макар и изключително модерна и (както Даниъл Манус Пинкуотър казва) „изключителна“.
Шек се запозна със Зий на една случайна среща, организирана от Фрума Клас, която също е една от най-женствените и страхотни жени, които бихте искали да срещнете, въпреки злобния съпруг, с когото е свързана. Та тя организира тази среща през 1956 година, след като Боб и Барбара бяха скъсали. Ако попитате Шекли, как се е запознал със Зива, той ще започне да ви разказва разни глупости за тази случайна среща, организирана от Фрума, където се е запознал със Зий. Според него Фрума била шадхен (сватовница за неевреите), а Шекли бил онзи млад писател-кавалер, който измъкнал изпод носа й съблазнителната наивница. Друг път бихте могли да получите нещо подобно на истина, което е много по-интересно, да не говорим, че може да ви послужи като страхотен урок, как не бива да се вярва на обърканата памет на Шекли. Защото, когато той ви казва, че Фрума е уредила срещата през 1957 година, това са абсолютни глупости, дявол да го вземе, тъй като те със Зива тогава вече бяха женени. Неприятна работа е третият стадий на сифилиса. Първо, губиш паметта си, после чувството за хумор, после коленете, гръбначния стълб…
Както и да е, работата беше такава: Шекли се бе разделил с Барбара. Джейсън се бе родил през 1952 година. Когато се разделиха, той бе на три години. Значи Боб живееше в онази гадна кула, за която Лестър го е убедил, че може да служи за дом на човешки същества, когато то всъщност е нещо, идващо направо от най-тъмните дълбини на трилогията „Лакомите чудовища“ на Мервин Пийк. Това продължи около две години, което време Шекли отдаваше на три дейности: да пише за дребни стотинки, които да дели с Барбара за издръжката на Джейсън… да се среща с някаква жена на име Филис, която едва си спомням… и да громи гигантските хлебарки-мутанти с размера на вагоните на метрото из кухнята на онова място, което някой ден ще се превърне в операта „Метрополитен“. Лестър, разбира се, бе напуснал тази сцена и живееше в разкош в Ред бенк, Ню Джърси, където Евелин прекарваше по-голямата част от времето си в лекуване на раните му, получени в резултат от нападенията на хлебарките.
Но нека оставим младия писач-кавалер и да се приближим да погледнем младата Зива Куитни, наскоро завърнала се от Израел и записала да учи в Нюйоркския университет. Един ден, в началото на 1956 година, тя си купува броя на новото тогава списание „Градски глас“ и вижда една реклама, в която пише нещо такова: