Макгрегър откри Уейн пред малкия терминал. Уейн посочи жълтия „Пайпър Къб“ на пистата.
— Ето го, готов е за полет.
Макгрегър го погледна. Уейн се усмихна в отговор. Все още носеше костюма с жилетката, въпреки жегата; виждаше се, че му е горещо, но все така излъчваше силна порядъчност.
„Този човек е лъжец и мошеник“ — каза си Макгрегър, докато гледаше Уейн, но му беше трудно да си повярва. Ако не беше видял яхтата със собствените си очи…
— Добре. Да тръгваме.
Проблемът беше там, мислеше си Макгрегър, докато вървеше по горещия асфалт към самолета, проблемът беше там, че цялата история очевидно беше някаква постановка. Явно беше, че го правеха на глупак. Въпросът беше на какъв глупак точно и защо?
Реши, че е време да направи малък експеримент. Докато двигателят се развърташе с хъркане и облак черен дим, а пилотът рулираше към края на пистата, Макгрегър попита:
— Направих няколко уговорки за гмуркането утре.
— Браво! Всичко ли върви по план?
Самолетът излетя и се издигна над океана, като същевременно влезе в плавна дъга на изток, набирайки височина.
— Всъщност не всичко е наред — отвърна Макгрегър. — Появиха се няколко пречки.
— Така ли?
Макгрегър се усмихна малко огорчено.
— Боя се, че репутацията ми е не чак толкова добра, господин Уейн. Явно всички искат малко повече.
— Повече какво?
— Пари — отговори Макгрегър.
Очите на Уейн, които преди това бяха усмихнати и приятелски, станаха студени.
— Колко повече?
— Десет хиляди долара.
— Не бих нарекъл това „малко повече“.
— Толкова искат. — Макгрегър сви рамене.
— Кой иска толкова?
— Всички. Собственикът на скифа. Моите собствени хора. Виждате ли, опитват се да получат някаква защита. Разбирате ли, в миналото сме работили по частни задачи и се е случвало собствениците да изчезнат, след като сме приключили.
— Уверявам ви, господин Макгрегър — заяви Уейн, — че няма да изчезнем.
— Знам — отговори Макгрегър. — Но ми е трудно да убедя останалите.
Уейн замълча. Накрая каза:
— Мисля, че не ми харесвате.
— Е, аз също не съм влюбен във вас.
— Казаното от вас ми се струва неубедително. Мисля, че се опитвате да ме…
— Вижте, ако не ви харесва, просто си намерете някой друг.
— Но нямаме време — възрази Уейн, — както сам знаете. Разчитахме на вас.
— В рамките на четиридесет и осем часа можете да докарате със самолет водолази и оборудване от Насау.
— Не е там въпросът. Искам да кажа, че постигнахме споразумение — ние двамата постигнахме споразумение — и ви платих това, което сметнахте за подходящ аванс. Обаче — продължи Уейн — виждам, че сега може би сте си променили становището. Ще ви дам чек за пет хиляди.
Макгрегър поклати отрицателно глава.
— Десет или нищо.
Уейн замълча. След няколко минути кимна.
— Нека да са десет хиляди. Но в края на работата ще искам да ми дадете подробен отчет.
— Разбира се.
— Ще ви дам чека веднага щом кацнем.
— „Силвърстоун“ е право пред нас — каза пилотът.
Докато прелитаха над къщата на носа, Макгрегър надзърна надолу. От високо пак изглеждаше огромна. Беше заобиколена от ливада, която беше оформена в нещо като ров около крепост, имаше плувен басейн и тенискорт — всичко това изолирано от плътен пръстен от палми.
После отново излязоха над водата. Пилотът зави на север, насочвайки се далеч от брега. Макгрегър се взря във водата и каза:
— Летете колкото е възможно по-бавно.
— Искате да паднем ли? — попита пилотът.
— Бавно, доколкото е възможно — повтори Макгрегър.
— Добре, добре.
Все още му се струваше, че се движат прекалено бързо. Скоро бяха на около миля навътре в морето и все още не беше видял яхтата.
— Завийте обратно.
Самолетът се наклони, зави и тръгна обратно. Сянката му се плъзгаше по сините води. Макгрегър гледаше към водата под острия ъгъл, който му осигуряваше най-добрата видимост. Виждаше как водата променя цвета си от зелено-синя към наситено синя, а после към светли отсенки, щом почваше да става по-плитко. Прелетяха над външния риф. Бяха пропуснали яхтата.
— Обръщайте! Давайте обратно!
— По дяволите! — възкликна Уейн. — Тук някъде трябва да е.
— Спокойствие — рече Макгрегър. — В най-лошия случай ще използваме ехолот.