— Откъде ще го вземем?
— От Кингстън.
Макгрегър отново се загледа през прозореца. Знаеше, че „Спускане в небитието“ беше потънала по на запад, но не каза нищо. Търсенето на един потънал кораб се предполагаше да бъде дълъг и досаден процес, така че щеше да постъпи най-добре, ако го направеше такъв.
Продължиха в същия дух още половин час, докато накрая пилотът не се обади:
— Горивото ни намалява.
— Опитайте малко по на запад — каза Макгрегър.
Така и направиха, като се насочиха към океана, без да я видят. Но докато се връщаха, Макгрегър, който все така гледаше втренчено във водата, забеляза слабите очертания на яхтата в синята вода. Беше легнала под ъгъл, наклонен леко наляво, точно отвъд външния риф.
— Ето я!
— Къде? — направи се на развълнуван Уейн. — Къде е?
Пилотът завъртя и минаха над нея за втори път.
— Вярно — каза Уейн, — това е тя. — Извади фотоапарат „Полароид“ и направи няколко снимки. — Няма съмнение. Това е „Спускане в небитието“.
— Изглежда, че бяхте прав — додаде Макгрегър. — Ако се съди по цвета на океана, трябва да е между осемнайсет и двайсет и четири метра дълбочина.
Дори от тази височина можеше да забележи синджирите от мехурчета, които все още се издигаха от потъналата яхта. Тези мехурчета изчезваха между осемнайсет и двайсет и четири часа след потъването. Тази яхта очевидно беше на дъното само от няколко часа. Дори да не беше видял как бе потънала, сега вече щеше да е станал подозрителен.
Сигурно наистина го мислеха за глупак.
— Давайте обратно — нареди Уейн на пилота и се насочиха към летището.
По време на обратния полет Макгрегър не каза много. Мислеше си какво ли крои Уейн. Защото въпреки че го мислеше за глупак, очевидно го считаше за достатъчно важен глупак, за да похарчи за него десет хиляди долара.
За един застаряващ ямайски водолаз нехранимайко — Макгрегър не хранеше никакви илюзии относно себе си — десет хиляди долара бяха много пари. Фактът, че Уейн се бе съгласил да ги плати, значеше нещо.
Най-вече значеше, че очаква възвръщане на инвестицията си.
Но в каква ли форма?
На летището Уейн му написа чека и му го подаде с думите:
— Къде отивате сега?
Макгрегър сви рамене.
— Трябва да направя няколко последни разпореждания. Започваме спускането утре в осем. Искате ли да дойдете с нас?
— Мисля, че това ще бъде добра идея.
— В такъв случай ни чакайте на основния пристан в седем и четиридесет и пет — каза Макгрегър и понечи да си тръгне.
— Има още нещо…
Макгрегър спря и се обърна към Уейн.
— Да?
— Къде сте отседнали?
— Имам една малка къща на изток оттук. Принадлежи на един приятел, който ми дава да я ползвам, когато съм в Оча.
— Мислех си — каза Уейн, — че може би ще бъде по-удобно за всички, ако сте в хотела.
— Не е нужно…
— Всъщност си позволих да направя резервация на ваше име. Всичко, разбира се, е платено.
— Разбира се. — Макгрегър се сдържа да не се намръщи и добави: — Мисля, че е добра идея.
Докато се отдалечаваше, се зачуди защо Уейн иска толкова грижливо да го държи под око. Което на свой ред го накара да погледне назад, докато караше обратно към града.
Един малък бял „Форд Англия“ го следваше.
6.
Макгрегър осъзнаваше, че това е само неоправдан предразсъдък: просто не обичаше да го следват. Никога не му беше харесвало и се съмняваше, че изобщо някога ще почне да му харесва. Наблюдаваше внимателно форда в огледалото за задно виждане на мотоциклета си. В колата имаше само един човек.
Макгрегър спря да налее бензин, просто като малка проверка.
Фордът спря край пътя преди бензиностанцията. Шофьорът се престори, че разглежда картата. Това беше нескопосан ход според Макгрегър — докато станеше на достатъчно години, за да кара кола, всеки човек, роден на острова, вече познаваше наизуст картата му.
След като зареди, реши да мине през центъра на града. Фордът пое след него и остави един син „Роувър“ да се мушне между тях.
Това вече не беше толкова нескопосано. Макгрегър се намръщи — може би все пак мъжът си знаеше работата. Продължи към бедняшкия квартал близо до индустриалната зона, зави наляво, отби от шосето и тръгна по един черен път. Изкачи се нагоре по хълма с недоволно бръмчащ и трещящ мотор.
Фордът го последва.
Бедняшкият квартал беше почти безлюден. Много от хижите бяха изоставени. Правителството беше построило субсидирани жилища на два километра надолу по пътя и много семейства вече се бяха преместили. Беше тихо и не се случваше нищо, с изключение на някое пиле, което претичваше през пътя, или пък писъка на някое дете, или някоя жена, която си простираше прането на разнебитената веранда.