— И тръгнахте.
— Да. И сега се случва всичко това. Нищо не разбирам. — Моника се пресегна и докосна ръката му. — Мисля, че Уейн има някакъв план. Някакъв много голям план. Просто манипулира всички, за да задвижи плана си.
— Така ли? — направи се на изненадан Макгрегър.
— Не го ли усетихте? — Моника се намръщи. — Не ви ли се видя странно?
— Имах някакви смътни подозрения — отвърна Макгрегър. — Но на мен също ми трябваха пари.
Моника се усмихна.
— Значи имаме нещо общо.
Кракът ѝ докосна неговия само за миг.
— Така изглежда.
— Но какво можем да направим по въпроса? — попита Моника.
— Да продължим да играем играта му — отговори Макгрегър. — Утре ще се гмурна. След това ще знаем повече.
— Мисля, че може да е опасно — каза Моника — За вас имам предвид.
— Да, може би ще е опасно.
Моника хвана ръката му и я стисна.
— Внимавайте.
— Ще внимавам.
Макгрегър се наведе и понечи да я целуне по бузата, но Моника се обърна към него и го целуна по устните.
— Този остров е толкова обаятелен — възкликна тя. — Ще ми покажете ли забележителностите?
— За мен ще е удоволствие — отвърна Макгрегър.
— Сега ли?
— Сега.
Беше облечена в къс халат и пушеше цигара, облегната на перилото на балкона.
— Никога не се бях запознавала с водолаз.
— Известни сме с това, че можем да задържаме дъха си дълго време.
— Да. Много дълго — усмихна се Моника. — Предполагам, че не си мислил да се преместиш в Ню Йорк?
— Не — отговори Макгрегър. — Не съм.
— Това е лошо.
Моника допуши цигарата си и се върна в стаята, където захвърли халата си. Заяви, че ще си вземе душ, и го попита дали иска да се присъедини към нея, но Макгрегър ѝ каза не. Веднага щом чу, че водата започна да шурти, се зае с бързо претърсване на стаята.
Дамската чанта най-напред.
Козметика, сенки, гримове, стари писма и скрит на дъното позлатен малък пистолет, инкрустиран с изкуствени диаманти. Миниатюрна вещ, която стреляше с патрони калибър 22.
Много приятно.
Премина към куфара ѝ. Не ѝ беше нужен паспорт, но все трябваше да има някакъв документ за самоличност…
Под дантеленото бельо намери самолетен билет от Ню Йорк до Монтего Бей и обратно. Издаден на името на Барбара Левет. Беше долетяла преди седмица.
И трябваше да отлети обратно след три дни.
— Интересно — промърмори Макгрегър, като се взираше в билета.
Барбара Левет?
Името му звучеше някак познато, но не можеше да се сети къде го беше чувал. Продължи да се чуди, докато не чу, че водата на душа спира. Мушна билета в куфара, върна се до леглото и започна да се облича.
Момичето го изгледа изненадано.
— Тръгваш ли си?
— Така ще е най-добре.
— Но къде отиваш?
— В стаята ми. Трябва да направя няколко телефонни обаждания. В края на краищата работата започва утре.
— Иска ми се да можех да те убедя…
— Съжалявам — каза Макгрегър и я целуна леко.
— Утре?
— Може би. Ще видим.
Целуна я отново, след като приключи с обличането, и излезе. Изчака в коридора, след което притисна ухо към вратата.
Чу стъпки, след това щракване, щом момичето вдигна телефона. Гласът ѝ беше леко приглушен от вратата, но той все пак успяваше да долови някои думи.
— Стая четири-две-три — поръча тя и зачака.
Това беше стаята на Уейн.
— Артър?… Аз съм… Да, да, точно както предположи… Да, сигурна съм, че е гледал… Разбирам… Добре…
Затвори телефона.
Макгрегър тръгна тихо по коридора; чувстваше как го полазват студени тръпки.
7.
В стаята си забеляза, че до телефона му грее червена светлина. Загледа се в нея и вдигна слушалката.
— С какво мога ви помогна? — попита операторът.
— В стаята ми свети червена лампичка.
— Това означава, че имате съобщение, господине.
— Така ли?
— Един момент.
Чу шумоленето на прелиствани страници.
— Намерих го, господине. Трябва да се срещнете тази вечер в полунощ в „Големия бамбук“.
— С кого да се срещна?
— Съобщението е подписано от Уолдо. Няма фамилно име.
Макгрегър кимна. Защо пък не? Погледна си часовника; беше единайсет и половина.
— Добре, благодаря — каза Макгрегър и затвори.
Слезе в паркинга, където му бяха оставили спортната кола на Силви, ключовете бяха мушнати под седалката. Докато сядаше зад кормилото се замисли за Моника или Барбара, или каквото всъщност беше името ѝ и се почувства малко странно.