А сега пък Уолдо.
Разрови се в спомените си. Беше сигурен, че не познава никого на име Уолдо. Нито пък, щом ставаше въпрос за това, познаваше някой, който често да посещава „Големия бамбук“. Беше долнопробна кръчма, две категории под „Какаду“; всяка вечер беше препълнена с черни хищници, които седяха и наблюдаваха похотливо достопочтените домакини от Охайо и учителките от Върмонт, докато оркестърът пееше все песни с повтарящ се текст, в който се величаеше големият бамбук:
Не беше място, където човек би искал да попадне, но беше тъкмо подходящо за всички Уолдовци по целия свят.
Подкара обратно към града; пътят беше тъмен и безлюден в този час. По-рано вечерта местните бяха обрамчили двете страни на пътя, прибирайки се от работа или от баровете, но сега той беше празен и се простираше напред в леки извивки, които следваха брега…
Някакво животно изскочи на пътя. Макгрегър натисна спирачките и колата се плъзна с писък. Беше жълто, нещо като голяма котка. Застана в средата на пътя и се загледа в приближаващата кола. Очите му блестяха в яркозелено в светлината на фаровете.
Колата поднесе и спря, а от храстите изскочи младо момиче. Беше много привлекателно, както можеше да се очаква от едно младо момиче в полунощ и на безлюден път. Носеше минижуп, украсен с пайети, и тясна блуза.
— Фидо! — извика момичето и грабна котката. — Лош Фидо!
Шляпна звучно котката и сложи каишка на шията ѝ. Котката изсъска и челюстите ѝ се отвориха в мързелива прозявка, разкривайки редица зъби.
— Млъквай, Фидо! — скара ѝ се момичето и отново я шляпна.
Приближи се към колата с бляскащи на фаровете пайети и каза:
— Съжалявам за безпокойството.
— Няма проблем.
Беше класическа представителка на острова — високи скули, фини черти, големи нежни очи, стегнато атлетично тяло.
— Фидо не е добре. От няколко дни е така. Държи се много странно.
Фидо изсъска отново, щом чу обвиненията по свой адрес. Отблизо котката изглеждаше още по-голяма, жълта, с тъмни петна по козината. И явно беше мъжка.
— Сигурно имате много големи мишки за ловене.
— Не — усмихна се момичето. — Фидо е оцелот.
— Така ли?
Момичето замълча за малко.
— Вижте, можете ли да ми направите една услуга?
Той знаеше, че нещата отиват натам, и се поколеба.
— Трябва да прибера Фидо вкъщи. Но сама с него в колата… Ще ни откарате ли?
Макгрегър погледна отново Фидо. Фидо отвърна на погледа му и му отговори с нова мързелива, но определено неприятелска прозявка. От Фидо Макгрегър премести очите си към двуместната спортна кола, която му изглеждаше все по-малка.
— Не се страхувайте — допълни момичето, заобиколи колата и отвори дясната врата. — Той е кротичък.
— Сега вече съм напълно спокоен.
— Влизай, Фидо! — Момичето задържа вратата отворена.
Фидо скочи в колата. Момичето го избута в тясното пространство зад седалките. Котката седна и започна да диша горещо във врата на Макгрегър.
— Сигурна ли сте…
— Не живеем много далеч — успокои го тя. — Наистина ще съм ви много признателна.
Намести се на дясната седалка и кръстоса краката си, които бяха кафяви и много приятни на вид.
— Диша ми във врата — оплака се Макгрегър.
— Няма проблеми. Прави го с всички. Това е начинът му да покаже, че е приятелски настроен.
— Х-мм.
— Казвам се Илейн Марчант — представи се момичето и протегна ръка.
— Джим Макгрегър.
— Много съм ви задължена. Просто завъртете и тръгнете в обратната посока. Само на няколко километра е оттук.
Макгрегър направи така, както му беше казала. Илейн запали цигара. Изглеждаше напълно спокойна. Но това беше съвсем разбираемо — котката не дишаше в нейния врат.
— Всъщност — почна Илейн, докато Макгрегър караше, — имам Фидо отскоро. Трябваше да го взема заради Фиона.
— Коя е Фиона?
— Приятелката му. Не можеш да имаш само един оцелот. Фиона е госпожицата. Е, не чак госпожица, защото имаше връзка с Ралф.
— Ралф ли?
— Ралф беше предшественикът на Фидо. Беше сладур, абсолютен сладур. — Илейн Марчант въздъхна.
— Какво стана с Ралф?
— Правиха страстна любов с Фиона.
— И?
— Ами, от нея не можеше да се очаква нищо друго. В края на краищата е просто инстинкт, тази реакция.