— Каква реакция?
— Фиона му отхапа топките — каза Илейн.
— А!
— Така правят женските след полово сношение с мъжките.
— Така ли?
— Говоря за оцелотите.
— А-ха.
— Наблизо ли живеете?
— В Кингстън — отвърна Макгрегър.
— Какво ви води към Златния бряг.
— Имам бизнес тук.
— Не ми приличате много на бизнесмен.
— Не съм голям бизнесмен — призна Макгрегър. Не откъсваше очи от пътя. — Още колко има?
— Само два-три километра.
Подминаха „Плантейшън Ин“, който остана от лявата им страна. Продължаваха на изток.
Фидо издаде дълбоко гърлено ръмжене.
— Много обича да пътува — поясни Илейн. — Вятърът гъделичка козината му.
— Сигурно му е приятно.
Илейн се намести по-удобно в седалката. Дрехата ѝ беше направена от някакъв метал, тъкан или плетен, подобно на ризница. Издаваше особен звук, когато се движеше.
— Наблизо ли работите? — попита Макгрегър.
— Не.
Тонът ѝ сложи рязък край на разговора. Макгрегър не каза нищо в продължение на няколко минути. Минаха още четири или пет километра покрай брега.
— Има ли още много? — попита Макгрегър.
— Не. Почти стигнахме. — След което добави — Оцелотите са необичайни домашни животни.
— Много необичайни.
— Започнах с тях преди четири години. Отначало имах само Ралф. Беше голям сладур. Гальовен и игрив. Но започна да полудява.
— О, съжалявам!
— Не знаех какво му става, така че отидох в магазина за домашни любимци и ги попитах. Казаха ми, че е самотен. Оцелотите полудяват без секс.
— Не знаех.
— Така че взех Фиона. Никога не съм я харесвала особено.
Илейн се протегна небрежно и щракна фаса си в нощния въздух.
— Защо не я харесвате?
— Защото е много раздразнителна. Нали знаете как женските котки могат да бъдат раздразнителни?
— Ъ-ъъ.
— А после, след като направи това с горкия Ралф, направо бях бясна.
— Мога да си представя.
— Искам да кажа, Ралф беше много скъп. Един хубав оцелот струва четиристотин долара.
Макгрегър се зачуди кой ли спонсорира малкото ѝ хоби.
— Но нищо не можеше да се направи — добави Илейн. — Фиона стана просто невъзможна, щом остана сама. Дори ме одра ето тук — издърпа нагоре късата си пола, за да покаже червените следи в горната част на бедрото си — и това беше последната сламка. Трябваше да взема Фидо.
— Разбирам.
— С него нещата вървят добре. Много е добродушен.
Макгрегър почувства горещото влажно пъхтене на врата си. Определено се надяваше, че е добродушен.
— И добре нахранен, надявам се?
— Да — разсмя се Илейн. — Май наистина ви е страх от него, нали?
— Просто съм… притеснен.
— Фидо не напада хора — поясни Илейн. — Няма никакво желание да напада хора. Робърт беше разочарован… — Гласът ѝ заглъхна. — Разбирате ли, опитваме се да го тренираме.
— За какво?
— Да стане котка пазач. Скоро ще бъде много добър за тази работа. — После изведнъж каза: — Почакайте! Точно тук, спрете, моля.
Макгрегър спря до пътя и Илейн се измъкна и издърпа Фидо. Поблагодари му, помаха му радостно и пресече пътя. После мина през една тежка порта и тръгна по алеята към къщата, която се криеше зад храстите и дърветата.
Макгрегър забеляза името върху табелата, закрепена върху пръчките на портата, и се намръщи.
„СИЛВЪРСТОУН“
„Големият бамбук“ беше шумен, безреден и креслив. Макгрегър отиде до бара и попита бармана.
— Уолдо тук ли е?
— Кой?
— Уолдо.
— Уолдо кой? — Барманът го погледна странно.
— Просто Уолдо.
— А ти кой си?
— Макгрегър.
Барманът посочи назад с палец.
— В задната стая.
Макгрегър мина през стъпканите малки масички към задната част на заведението. На сцената едно момиче изпълняваше огнен танц. Навсякъде из Карибите наемаха млади момичета, които нямаха други таланти, да играят огнени танци за туристите. Момичетата носеха бикини и подскачаха около един съд с бензин, потапяха пръстите на краката си в него, приклякваха над него, правейки недвусмислени движения. Макгрегър отдавна беше стигнал до заключението, че американците сигурно са приели закон: нито един турист не можеше да се върне от екскурзия до Карибите, без да е видял огнен танц.
Задното помещение беше близо до тоалетните; на вратата нямаше знак. Той почука, отвори и влезе.
Беше тъмно. Съвсем непрогледно. Макгрегър плъзна ръка по стената, търсейки опипом ключа на лампата.
— Недей — чу се глас.