Той спря.
— Просто стой напълно неподвижно. Как се казваш?
Макгрегър присви очи, опитвайки се да определи откъде идва гласът. Мракът беше непроницаем.
— Макгрегър.
— Добре. Радвам се, че дойде, Макгрегър. Трябва да поговорим.
Гласът беше дълбок и напълно непознат.
— Мога да разговарям по-добре на запалена лампа — отвърна Макгрегър.
— Аз пък не мога.
Последва мълчание. Макгрегър изчака.
— Добре — съгласи се накрая, — нека да поговорим.
— Ти си водолаз — каза гласът.
— Да.
— Утре ще се гмуркаш при „Спускане в небитието“.
— Точно така.
— Имаш ли някакви притеснения за гмуркането?
— Винаги съм притеснен, когато се гмуркам.
Гласът изпусна тежка въздишка.
— Макгрегър, нямаме време за словесни двубои. Трябва да си много загрижен. Нещата не са такива, каквито изглеждат.
— Така ли?
— Да.
— А какви са?
— Опитват се да те измамят — каза гласът.
— Интересно.
— Препоръчвам ти да се откажеш незабавно. Напълно да се откажеш.
— И да оставя спускането на вас? — попита Макгрегър.
Гласът се разсмя. Беше наистина неприятен звук.
— Макгрегър, възнамеряват да те убият. Осъзнаваш ли това?
— Не.
— Да те убият — повтори гласът. — След като са приключили с теб.
— Ще го имам предвид.
— Имай го — рече гласът. — Имай го.
Последва продължителна пауза.
— Сега можеш да си вървиш — рече гласът.
Макгрегър излезе.
Отвън първата му мисъл беше да се обади на Хари. Хари беше инспектор в полицията в Кингстън и сравнително добър приятел. Щеше да е относително просто да стовари всичко в скута на Хари и да забрави за случката. Точно така трябваше да направи, ако имаше грам разум.
Въздъхна дълбоко.
Нямаше никакъв разум.
Подкара колата по пътя и я паркира така, че да не се вижда от клуба. После се върна пеша до „Големия бамбук“ и се скри в храстите, от другата страна на пътя, точно срещу входа. Седна да чака и да мисли, но не можеше много да мисли. Беше изморен; утре сутринта трябваше да се гмурка; повече от всичко му се искаше да поспи.
Изчака още.
Мина половин час, после стана цял час. Наблюдаваше хората, които излизаха от клуба, но не видя нито един познат.
И тогава, най-сетне, към бара приближи един бял „Форд Англия“ с местен шофьор зад волана. Колата бипна само веднъж.
От клуба излезе Артър Уейн, който все още носеше костюма си с жилетка, качи се в колата и фордът потегли.
Макгрегър проследи как червените задни светлини се отдалечават. Цялата ситуация ставаше все по-странна.
После се върна в хотела и легна да спи.
8.
В осем сутринта потеглиха от пристана и се насочиха към морето. Беше спокоен, идеален ден.
Небето беше безоблачно, слънцето грееше, морето беше кротко, с огледална повърхност, каквато често има рано сутрин. По-късно вятърът откъм сушата щеше да раздвижи повърхността, но засега водата беше прозрачна и гладка.
Макгрегър провери заедно с Роджър Йомън оборудването под погледа на останалите. Имаха четири двойни бутилки за въздух, всяка с капацитет два и половина кубически метра; завинтиха им манометрите и провериха, че са пълни, после закачиха регулаторите и смукнаха за миг от всеки, за да чуят съскането на въздуха и щракането на клапаните. След като се убедиха в изправността им, преминаха към оръжията.
Макгрегър използваше подводни пушки „Мантос“ с дръжка по средата на ствола. Бутилките със сгъстен въглероден двуокис се окачваха под ствола; стискането на спусъка освобождаваше ударно сгъстения газ, който изстрелваше копието със скорост, непостижима за оръжията с ластик. Остриетата на копията бяха тежки и се завиваха отпред, след като ги заредяха с патрони „Магнум“, калибър 357. „Магнумите“ се взривяха при удар, като забиваха още по-дълбоко копието и разтваряха зъбците му. Един идеален удар точно зад хрилете и леко нагоре прекъсваше гръбначния стълб и можеше да убие бързо дори голяма акула. Но Макгрегър знаеше от опит, че идеалните удари са рядкост. Носеше пушките, защото така се чувстваше по-спокоен, а не защото очакваше с лекота да убие акула.
Акулата е един от най-успешните продукти на еволюцията. Подобно на едно друго много успешно животно, мидата, акулата е просъществувала четиристотин милиона години, без да се промени. Няма кости, а само хрущяли; има груба грапава кожа, а също и много редове зъби; каквото пропуска поради недоброто си зрение се компенсира напълно от обонянието ѝ. Изследвания показват, че акулата може да бъде привлечена от кръв от осемстотин метра. Морските биолози знаят този факт, но нямат обяснение. Възможно е една акула да бъде привлечена, като във водата се капне съвсем малко кръв — толкова малко, че ако се разтвори на осемстотин метра, молекулите ще са на огромно разстояние една от друга.