Всичките го зяпнаха с отворени усти. Макгрегър се пипна по джоба и откри, че портфейлът му все още си е там. Огледа се и разбра причината за изумлението им: дрехите му бяха изпокъсани и покрити с кал.
Извади портфейла си, измъкна банкнота от един долар, подгизнала от блатната вода, и каза:
— Уиски.
— Ром — отвърна барманът и му подаде бутилка без етикет.
Макгрегър отпи голяма глътка. Напитката беше гъста, домашна и невероятно силна. Топлината се стече към стомаха му, а от очите му избиха сълзи.
Всички продължаваха да го зяпат.
Макгрегър извади две банкноти по десет долара, изстиска от тях водата с пръсти и ги сложи на бара.
— Кой ще ме закара до Оча Риос?
Никой не помръдна. Всички го гледаха, без да мигнат.
Той извади още двайсет долара.
— Кой ще ме закара до Оча Риос?
Този път имаше достатъчно желаещи.
Шофьорът говореше английски, но Макгрегър не можеше да му разбере. Шофьорът говореше много, а Макгрегър само сумтеше и кимаше от време на време, когато изглеждаше уместно; напевният и бърз като картечен огън блатен диалект беше неразгадаем.
На няколко пъти по време на пътуването колата започваше да кашля и да се тресе, заплашвайки да спре да работи, но в седем сутринта спряха пред безупречния вход на „Плантейшън Ин“. Един от чистачите тъкмо миеше плочките пред входа, когато Макгрегър слезе от колата, целият покрит с кал, която се лющеше от дрехите му, плати на таксиджията и влезе във фоайето на хотела.
Служителят на рецепцията занемя от изненада. Макгрегър поиска ключа си и мъжът му го подаде, без да каже и дума.
Той се изкачи с асансьора до етажа си, отключи стаята си и влезе. Изрита настрана обувките си и изведнъж усети острата болка в левия си глезен. Мястото беше подуто и мораво под разкъсания чорап.
Вдигна слушалката.
— Рецепция — отвърна глас.
— Изпратете в стаята ми доктор — каза Макгрегър.
— Какво се е случило?
— Ухапаха ме.
— Разбирам, господине. Какъв е проблемът?
— Ухапаха ме. По крака.
Последва дълга недоверчива пауза.
— Ухапан от какво, господине?
— От крокодил, по дяволите.
— Господине, в „Плантейшън Ин“ няма крокодили. Може би е било куче…
— Изпратете лекар — повтори Макгрегър и затвори.
Тръгна към банята, за да отмие калта. На половината път спря, обърна се и се върна до телефона.
— Рецепция.
— Обслужване по стаите, моля.
След миг чу женски глас да казва:
— Обслужване по стаите, добро утро.
— Добро утро — каза Макгрегър, като гледаше през прозореца към утринното слънце, което си пробиваше път през облаците на хоризонта и се издигаше над морето. — Изпратете закуска в стая четири-две-нула. Дузина яйца, бъркани, пържена шунка, портокалов сок, препечен хляб и кафе. И четири коктейла „Ром Колинс“.
— Съжалявам — отвърна женският глас, — но барът не отваря преди…
— Отворете го — прекъсна я Макгрегър. — Става въпрос за спешна медицинска помощ.
Момичето каза, че ще се опита, след което Макгрегър се върна в банята, включи светлината и спря.
В банята цареше хаос.
Навсякъде по пода имаше разпръснати парчетии.
Вдигна едно от тях и го огледа. Беше къс от тежък метал, извит хром, полиран от външната страна. Огледа другите парчета и не изпита ни най-малко съмнение какво вижда.
Скулптурата.
— Това вече е интересно — каза Макгрегър на глас.
На вратата се почука; сигурно беше обслужването по стаите или докторът. Макгрегър отвори.
— Добро утро — весело го поздрави инспектор Бърнам. — Мога ли да вляза?
Макгрегър го изгледа изненадано.
— Не!
— Има ли някаква конкретна причина да не мога да вляза? — попита Бърнам. — Между другото, целият сте кален.
— Прав сте.
— Бих искал да знам защо.
— Сигурен съм, че бихте искали — рече Макгрегър.
— Мога ли да вляза? — повторно попита Бърнам.
— Не — отговори Макгрегър. — Не можете, освен ако нямате съдебно разпореждане.
— Съдебно разпореждане — повтори Бърнам и се усмихна. — Тук не действаме по този начин.
Промуши се покрай Макгрегър и влезе в стаята. Макгрегър се почувства много изморен. Кракът го болеше. Загледа вяло как Бърнам оглежда стаята.
— Много хубава стая — каза Бърнам. — Колко ви струва?
— Нищо. Уейн я плаща.
— А, да! Уейн. Неуловимият господин Уейн.