Спускане в небитието

— На борда на „Спускане в небитието“?

— Да. Или поне така чухме — че са на борда на яхта, която се е отправила към Венецуела. Всички го знаят. Всяка полицейска агенция по света, а освен това, предположимо, и мафията.

— Възхитително!

— Така че, сам разбирате, любопитството ни към „Спускане в небитието“ не може да се нарече мимолетно. Особено като се отчете информацията, че яхтата се е насочила към Венецуела. Венецуела е добро място за пране на пари. Въпреки нестабилната политика финансите на страната са традиционно в добро състояние. Както знаете, венецуелският боливар е само малко по-слаб от швейцарския франк.

— Не знаех, но продължавайте.

— Любопитството ни стана дори още по-голямо, след като проучихме собствеността на яхтата. Трябваше, разбира се, да сме се досетили. Всички споменават колко е странно името ѝ, но никой не виждаше, че имаме пред себе си гатанка.

— Гатанка ли?

— Относно собствеността. Има един Робърт Уейн в Питсбърг, Пенсилвания, САЩ. Шейсет и пет годишен и понастоящем е настанен в частен санаториум след претърпян пети сърдечен удар. Доста е богат, бивш магнат от стоманодобивната индустрия, но никога не е притежавал яхта.

— Ами Артър Уейн?

— Не съществува. Робърт няма братя. И няма такава фирма като „Обща морска застрахователна компания“, нито в Чикаго, нито пък някъде другаде. Нито пък някой в Ню Йорк е чувал за Моника Грант. Никога не е била добавяна към телефонния указател или пък в списъците с клиенти на компаниите за доставка на газ и електричество. Нито пък в списъците със служители на всички големи нощни клубове.

— Явно сте си написали домашното.

Бърнам се подсмихна.

— Оказва се — продължи той, — че собственикът на яхтата е жител на Ямайка, бивш американски гражданин на име Робърт Левет. Доктор Робърт Левет. Сега стана ли ви ясно?

— Не — отговори Макгрегър.

— Познавате ли доктор Джонсън?

— Не лично.

Бърнам въздъхна.

— Във всеки случай, Робърт Левет е един от хората, за които споменах. Един от конверторите. Естествено, правителството знае всичко за него.

— Защо му позволяват да остане?

Бърнам разтвори длани и се загледа в пръстите си.

— Въпросът е донякъде деликатен. Позволено му е да остане, защото обикновено инвестира парите, които пере, в строителството и индустрията на Ямайка.

— А! Мръсните пари са по-добри от никакви пари.

— Нещо такова.

— Съдбата на изостаналите страни.

— Можеше да бъде по-зле. — Бърнам сви рамене.

В този момент се появи лекарят и започна да обработва крака на Макгрегър. Поля раните от ухапването с щипещ йод; Макгрегър простена.

Бърнам стана и тръгна към вратата.

— Почакайте за минутка — спря го Макгрегър. — Как ще открия въпросния Левет?

— Притежава къща на изток оттук — отвърна Бърнам. — Нарича се „Силвърстоун“.

13.

Йомън, който седеше в „Какаду“, вдигна глава и погледна Макгрегър, който влезе накуцвайки.

— Някой да не се е опитал да те изяде?

— Аха. И почти успя.

— Не ми изглеждаш особено вкусен — рече Йомън. — Къде е Силви?

— Силви ли? Не знам.

— Мислех, че е с теб.

— Не беше с мен. Отскочих за малко до Дупката.

— Приятно място — каза Йомън. — Кой те закара там?

— Някой си Левет.

Йомън се намръщи.

— Нещо нередно ли има?

— Левет е лоша новина — обясни Йомън. — Така го наричат по тези места. Господин Лоша новина.

— Защо?

— Занимава се с пари. Урежда ти парите, сменя ги от черни с бели. Ако са те окрали, ако са те ограбили, това е лоша новина, защото сега парите ти са в господин Лоша новина и срещу трийсет процента той ще се погрижи за всяка малка подробност.

— Какво друго знаеш?

— Има си една жена, Мария Перес. Дойде от Пуерто Рико, беше леко момиче, и си смени името. Колекционира леопарди.

— Оцелоти — поправи го Макгрегър.

— Да не я познаваш?

— Беше заедно с мен, когато ме цапнаха по главата и ме пратиха в Дупката.

— Тя е гаднярка — рече Йомън.

— В „Силвърстоун“ заедно с Левет ли живее? — попита Макгрегър.

— Аха. В къщата. Да не си я виждал?

— Виждал съм я. Кажи какво става със Силви.

Йомън сви рамене.

— Видях я снощи и отново рано тази сутрин. Търсеше те, не можахме да те открием никъде. Разбрахме се да се срещнем тук по обяд.

Макгрегър си погледна часовника. Беше дванайсет и половина. Това беше странно. Силви никога не закъсняваше.

— Накъде каза, че отива?