Силви беше французойка, родом от Мартиника. Беше дошла преди три години в Кингстън, за да учи в местния университет; там Макгрегър се беше запознал с нея. Силви беше бивша Мис Мартиника и изглеждаше невероятно в най-различно облекло, особено когато беше прилепнало по тялото.
— Току-що дойдох — обясни Силви. — От колко време си тук?
— От осем и половина.
Силви се засмя.
— Караш прекалено бързо. За какво става дума?
Макгрегър ѝ обясни за „Спускане в небитието“. Силви сбърчи носле и отмахна дългата си черна коса от лицето си.
— Ама че ужасно име!
— Самата история е ужасна. Всички се опитват да прикрият любовницата.
— И искат от теб да извадиш яхтата?
— Не съм съвсем сигурен — рече Макгрегър. — Защото с цялата история има един голям проблем.
— Какъв?
— Уейн харчи страшно много пари, за да замаже очите на всички и да ги накара да повярват, че яхтата е потънала днес, а не вчера.
— И какво от това?
— Защо му беше нужно да ми обяснява всичко това? Можеше просто да ме излъже като останалите.
— Може би иска да е сигурен, че ще започнеш работа още утре сутринта — предположи Силви.
— Може би — отвърна Макгрегър. — Ще прелетим над мястото по-късно днес…
Спря за миг, после добави:
— Не. Чудя се дали Уейн иска от мен да не съм готов да се гмурна още днес.
— За какво говориш?
— Не съм сигурен — отговори Макгрегър. — Хайде, ела.
Със спортната кола на Силви не им отне много време да минат по криволичещия планински път на изток от Оча Риос, покрай всичките хотели, докато най-накрая стигнаха до каменистия и относително недоразвит участък от брега. Както обикновено Макгрегър беше поразен от красотата на пейзажа; зачуди се със съжаление колко ли години ще потрябват, преди хотелите да стигнат дотук.
— Накъде отиваме? — попита Силви.
— Към „Силвърстоун“ — отвърна Макгрегър.
— За какво? Нали по-късно днес ще прелетиш над него.
— Знам.
— Тогава какво…
— Има множество дребни неща — обясни Макгрегър. — Като например факта, че Уейн има карта, на която е отбелязаното мястото на корабокрушението. Отбелязал го е доста точно. Повечето хора, когато посочват мястото на корабокрушението, рисуват кръг и казват: „Мисля, че беше някъде тук“. Уейн беше много по-конкретен. Беше сигурен къде се намира яхтата, а също и как е легнала на дъното, и на каква дълбочина.
Силви се намръщи.
— Мислиш ли, че е постановка?
— Не знам. — Макгрегър беше мислил за тази възможност, но този вариант просто нямаше смисъл. Защо Уейн би организирал такава постановка? — Освен това има и други неща. Като например госпожица Грант, която каза, че яхтата е минала митническа проверка в Оча, докато капитанът твърди, че са я минали в Монтего.
— Може би се е объркала.
— Сигурен съм, че се е объркала — отвърна Макгрегър. — Въпросът е защо.
— Какво друго те притеснява?
— Маршрутът, по който е плавала яхтата. Първоначално е била закотвена в Монте Карло, но след това е отишла за основен ремонт в Неапол, преди да прекоси Атлантическия океан.
— И какво от това?
— От Монте Карло една яхта, която има нужда от ремонт, най-вероятно би отишла в пристанището на Ница. В най-лошия случай би отишла в Генуа. Но защо е било нужно да изминат цялото разстояние до Неапол?
Макгрегър зави рязко. Вече наближаваха „Силвърстоун“. Пътят беше по-тесен, по-зле асфалтиран и с много дупки.
— Освен това са спирали в Бимини. Лумис каза, че яхтата се накренявала, така че е променил баласта в Бимини. Стори ми се много странно, че яхтата е била в достатъчно добро състояние да прекоси Атлантика, но не е била годна да мине от Уест Палм до Бимини.
— Може би баластът е бил разместен в Уест Палм.
— Или пък са свалили нещо от кораба… или са сложили.
Пристигнаха в Силвърстоун. Представляваше висок нос, който се издаваше навътре в океана; имаше една бяла сграда, оградена с палми, разположена близо до морето; от двете страни на носа имаше малки заливи с извити плажове, които изглеждаха пусти.
— Какво виждаш? — запита Макгрегър.
— Нищо — отговори Силви.
Макгрегър се усмихна.
— Няма никакви подходящо застанали местни рибари, които по една случайност разполагат със стара рибарска лодка, достатъчно голяма да приюти седем допълнителни пътници.
— Прекалено си подозрителен — заяви Силви.
От мястото, където бяха застанали, можеше да се види само по-близкият от двата залива. Носът блокираше изгледа към по-далечния.