Макгрегър продължи надолу по пътя, после спря за втори път.
— Не — отвърна, като гледаше към океана. — Не съм прекалено подозрителен.
Там, добре видима в светлината на обедното слънце, на по-малко от миля от брега, се полюляваше луксозната яхта „Спускане в небитието“.
5.
— Не може да бъде — каза Силви.
— Знам.
Бръкна в жабката и извади един бинокъл, след което подпря лакти на прозореца на вратата и погледна. Яхтата се полюляваше върху крайбрежното вълнение, с нос обърнат към океана. Върху кърмата ясно се виждаше името ѝ, изписано с черни букви. Нямаше място за грешка.
Прекара бинокъла по профила на яхтата.
— Никой не се вижда.
— Все някой трябва да има — обади се Силви.
Ако имаше някой, то той трябваше да е на мостика; когато един кораб работи с минимален екипаж, винаги има един човек на мостика. Тъй като яхтата се полюляваше леко, слънцето се отразяваше от прозорците, което правеше почти невъзможно да се види дали има някой вътре, но след няколко секунди Макгрегър беше напълно сигурен.
— Няма никой.
— Това не е възможно — заяви Силви.
Но Макгрегър вече слизаше от колата, за да може да огледа къщата. „Силвърстоун“ все още беше скрита зад палмите, но успя да добие някаква представа за размера ѝ: беше огромна постройка с изглед към океана. От къщата в скалата бяха изрязани стъпала, които водеха отстрани на носа към плажа.
Но освен това явно до къщата имаше и басейн, защото Макгрегър видя един дебел светлокож мъж да отскача от трамплина и да се пльосва във водата сред множество пръски. Самият басейн не можеше да се види заради храсталака.
Изчака още малко с надеждата да види отново мъжа. Робърт Уейн не се очакваше да долети преди края на седмицата. Кой ли можеше да бъде? Не беше Артър Уейн. Той не беше дебел, а и профилът на светлокожия беше съвсем различен.
Със сигурност не беше някой от слугите.
Тогава кой ли?
Макгрегър сви рамене. Най-вероятно беше някой приятел, гостуващ в къщата. Можеше да бъде всеки; ако Робърт Уейн можеше да си позволи огромна яхта, със сигурност можеше да си позволи да покани на гости някой човек. Или пък петдесет човека.
Върна вниманието си към яхтата. Силви дойде и застана до него.
— Много е странно, че са те наели да извадиш на повърхността яхта, която все още плава.
— За всяко нещо си има първи път.
— Е, поне ще бъде лесна работа — Силви замълча. Макгрегър я погледна и видя, че се е намръщила. — Нали така? — Силви надникна на рамото му и изведнъж посочи. — Виж!
Макгрегър завъртя бинокъла към „Силвърстоун“. Ясно се виждаше дебелият бял мъж, когото беше забелязал край басейна. Сега отиваше към края на носа, близо до мястото, откъдето започваха стъпалата към плажа. Изглеждаше спокоен и безгрижен.
Макгрегър не можеше да види чертите му ясно, но беше очевидно, че не е бял бизнесмен от Ямайка — дори лицето и шията му бяха светли.
Мъжът вдигна малка кутийка, дръпна единия ѝ край със странно движение, което за миг Макгрегър не можа да разбере, но после видя отблясъка на слънцето от метал.
Антена!
Беше някакво радио. Сигурно уоки-токи.
Мъжът се загледа към яхтата. Макгрегър обърна бинокъла, за да погледне към нея, но там нищо не се случваше; оставаше си, доколкото можеше да види, все така безлюдна.
След като върна поглед към мъжа, Макгрегър забеляза, че не говори в кутийката, както го очакваше да направи. Вместо това си играеше нещо с нея.
Чу приглушен тътен.
Силви извика:
— Яхтата!
Макгрегър погледна към нея и видя от кърмата да се издига черен дим. Водата около яхтата бълбукаше и кипеше, но после се успокои.
— Проклет да съм, ако…
Не последва друг звук. „Спускане в небитието“ потъваше. Процесът беше бавен и величествен, а мъжът на носа продължаваше да наблюдава.
Яхтата се скри под водата, но все още можеха да се видят водовъртежи и мехурчета по повърхността, които отбелязваха мястото където беше потънала.
Мъжът на носа погледа още малко, после прибра антената и се върна в къщата.
— Цялата тази история е наистина много странна — каза Силви.
— Права си — съгласи се Макгрегър. Върна се при колата. — Хайде!
— Къде отиваме?
— Правилният въпрос е: къде отивам аз. А ти ще посрещнеш Роджър, който ще докара оборудването.
— Ами ти?
— Аз ще се повозя на самолет заедно с Артър Уейн — каза Макгрегър; гледаше към мястото, където беше потънала яхтата.
Летището в Оча Риос беше за съвсем малки самолети и много смели пилоти. Пистата на летище „Боскобел“ беше дълга само хиляда метра и отсеченият ѝ скалист край беше огромна мотивация да се издигнеш нагоре — или да се спуснеш надолу — преди да си стигнал до края ѝ.