Макгрегър зави по един по-тесен кален път и накрая спря пред една барака, очевидно изоставена. Влезе вътре с бърза крачка, но щом затвори вратата, спря и изчака.
Старите къщи из тропиците не оставаха дълго празни. В Ямайка през миналото щяха да бъдат завладени от змиите. Но тук вече нямаше змии. Още преди няколко века собствениците на плантации бяха внесли мангусти от Индия, за да се справят със змиите. Мангустите се бяха справили добре с работата си и даже я бяха преизпълнили: след като вече не бяха останали змии, ловяха пилета и понякога по някой плъх.
Така че в тази къща нямаше змии. Може би имаше гущери, но те не го притесняваха. Най-голямата заплаха бяха паяците. Подобно на всичко друго на един тропически остров, паяците ставаха големи и тлъсти; успяваха бързо да завземат старите къщи, опустелите плевни и изоставените лодки покрай брега. На практика нито един от тях не беше в състояние да впръска достатъчно отрова, за да убие човек — освен ако човекът не беше алергичен към отровата им, което се случваше понякога — но бяха в състояние да накарат пострадалия да се чувства много зле цяла седмица.
Макгрегър спря до вратата и даде време на очите си да се приспособят към тъмнината. В единия ъгъл видя голяма гъста мрежа, побеляла от капчици роса, а прикрит в сенките се виждаше собственикът ѝ. Друг грамаден паяк, голям колкото юмрука му, се втурна по пода през стаята. Той го смачка с крак, след което отиде до прозореца.
Бялата „Англия“ беше паркирала на няколко метра по-надолу по пътя. Шофьорът ѝ беше слязъл и се приближаваше предпазливо към бараката.
Макгрегър се обърна и тръгна към задната част на бараката. Както предполагаше, имаше задна врата. Той излезе през нея в двор, задръстен от автомобилни гуми, бирени бутилки и стари тенекиени кутии, пръснати във високата мокра трева.
Заобиколи къщата и подмина още две други бараки, преди отново да се измъкне на улицата. Видя „Англията“ и шофьора, който се беше снишил пред бараката, от която Макгрегър беше излязъл преди малко.
Макгрегър изчака, докато накрая шофьорът заподозря, че вътре няма никой. Минаха няколко минути — шофьорът явно беше предпазлив. След това влезе вътре.
Макгрегър в миг се насочи към колата, дръпна лоста за освобождаване на предния капак и го вдигна. Намери къде е делкото и набързо измъкна кабелите. След това затвори капака колкото беше възможно по-тихо, върна се при мотора си, яхна го и се спусна надолу по хълма.
На половината път надолу включи запалването и отпраши с бръмчене.
„Дотук бяхме с опашките“, помисли си. Следващия път на Уейн щеше да му се наложи да намери някой по-добър.
А след това се зачуди: ами ако опашката му не беше наета от Уейн?
Камионът с цялото оборудване беше спрял пред „Какаду“. Макгрегър влезе и видя Роджър Йомън, който седеше на една маса със Силви. Йомън се усмихна, щом го видя. Беше огромен мускулест мъж със спокойно, замислено изражение. Макгрегър се беше запознал с него преди десет години, когато Йомън беше още кльощаво местно хлапе, което обожаваше да се гмурка. Пред очите му беше израснал в мощен мъж и отличен водолаз; най-голямото му достойнство беше спокойствието му. През тези десет години Макгрегър нито веднъж не го беше виждал да изразява гняв или страх, или пък вълнение. Въпреки че беше имал много възможности за всичките. Макгрегър особено добре си спомняше едно гмуркане преди пет години, когато Йомън беше стрелял по една мурена. Изстрелът беше лош и беше уцелил мурената прекалено назад от главата, за да може да я убие мигновено. Разгневена и наранена, мурената беше нападнала Йомън и го беше захапала за левия глезен с острите си като бръснач зъби. Подобно нещо щеше да е достатъчно, за да хвърли в същинска паника всеки друг водолаз, но Йомън запази спокойствие, измъкна ножа си от канията, привързана към другия му крак, и започна да пробожда мурената, докато тя не го пусна.
След това потрябваха задружните усилия на Макгрегър и Йомън, за да издърпат мурената на повърхността. Беше дълга три метра и тежка почти трийсет килограма.
Макгрегър също така си спомняше нощта, когато Йомън се замеси в една разпра в бара. Връзката на Йомън с новата му приятелка очевидно беше оспорена от друг мъж, който беше дошъл към полунощ заедно с още трима другари, за да разрешат въпроса по средата на клуба.
Тогава Йомън стана от масата и помоли да го извинят за малко.