Как беше възможно да опазиш в тайна потъването на луксозна яхта, та дори и само за двайсет и четири часа?
Изглеждаше невъзможно. Но, от друга страна, през четиринайсетте години, прекарани на Ямайка, Макгрегър беше извършил доста работа по изваждане на потънали кораби и беше чул достатъчно истории за корабокрушения, за да знае, че всичко е възможно. Особено в царството на глупостта. Мъже, които никога не бяха плавали, разбиваха яхти; разбиваха ги като ги поставяха на заден ход, мислейки си, че всъщност са на преден ход; разбиваха ги, като не обръщаха внимание на картите — „Морски карти ли? Имаш предвид онези неща, които приличат на атлас?“; разбиваха ги, като се напиваха и заспиваха на руля; разбиваха ги, като ги оставяха да се носят по течението, докато си играеха игрички с момичета в спалнята…
Всяка история беше различна и на него всичките до една му звучаха неправдоподобно. Но не като тази на „Спускане в небитието“. Тази не беше просто неправдоподобна — беше необяснима. Дори името на „кораба“ беше странно. Трябваше да попита Уейн за името.
„Няма значение“, помисли си Макгрегър. Щеше да попита капитана, Лумис.
3.
Град Оча Риос не беше нищо особено. Едно кръстовище, две бензиностанции, няколко бара и магазини за сувенири, и можете да смятате, че сте видели всичко. Градът беше устроен просто и ясно: покрай брега минаваше един път, прорязан през скалите, които се издигаха стръмно над плажовете. Откъм бреговата страна на пътя се намираха хотелите, парите, блясъкът и туристите. От планинската му страна се намираха жилищата на местните, хижите и бараките, и голите деца.
И хотел „Ризърв“.
Хотел „Ризърв“ представляваше двуетажна паянтова сграда, боядисана в розово и с белеща се мазилка. Донякъде имаше свой собствен разнебитен чар, но Макгрегър знаеше, че вътре кипи истински бизнес. Горният етаж се отдаваше под наем на екипажите на яхти; стаите на приземния етаж държаха празни, за да има къде мъжете да водят хванатите в градските барове мадами, с които да усетят набързо малко от местните ритми.
Паркира мотоциклета си и влезе вътре; насочиха го към горния етаж, към стаята на Лумис. Почука и в отговор долетя недоволен глас:
— Кой е, по дяволите?
Макгрегър изчака, без да казва нищо. След миг почука отново. Последва кратка пауза, после Лумис открехна вратата.
— К’во?
— Казвам се Макгрегър. Искам да поговоря с вас относно „Спускане в небитието“.
— Какво по-точно?
— Аз съм водолазът.
— А!
Лумис се намръщи, но отвори вратата. Беше плещест мъжага, облечен в тънка риза и шорти, и миришеше на алкохол. Макгрегър влезе и усети колко задушно е в стаята.
Беше проста стая, мебелирана само с очакваното: бюро с пукнато огледало, мивка, разкривено легло, а в леглото имаше изморено на вид чернокожо момиче.
Лумис се обърна към момичето.
— Разкарай се, бонбонче. Време е да си вървиш.
Момичето започна да се облича. Лумис не ѝ обърна внимание, а вместо това отиде до малката маса, върху която беше поставена бутилка ром и две мръсни чаши. Наля си един пръст, глътна го наведнъж и потръпна.
— Уф — изпъшка Лумис и се загледа през мръсния прозорец към децата, които играеха на улицата долу. — Ама че начин да се събудиш. Как каза, че ти викат?
— Макгрегър.
— Радвам се да се запозная с теб, Макгрегър — каза Лумис и му протегна влажна длан. Стиснаха си ръце. — Искаш ли глътка ром?
— Не, благодаря — отвърна Макгрегър.
— По дяволите! Ще ти се отрази добре. — Наля по малко в двете чаши и подаде едната на Макгрегър. — На екс!
Момичето приключи с обличането си — навлече лъскава зелена рокля, която му беше много тясна. Задържа се до вратата.
— По-късно ще си поприказваме, бонбонче — подхвърли Лумис. — Сега се разкарай.
Момичето излезе. Лумис въздъхна и седна на леглото.
— Божичко! — възкликна той. — Чувствам се ужасно. Говори ли вече с Уейн?
— Да.
— Готин тип. Не каза всичко, което можеше да каже. Много практичен човек. Нали знаеш, кашата е голяма. Адски голяма каша. Но Уейн не си го изкара на мен.