Гаврътна рома.
— Знаеш ли какво ще ти кажа — продължи Лумис, като се почесваше по наболата брада. — Едно нещо ме безпокои. Хора като Уейн, истински приятни и възпитани, могат лесно да те прецакат, знаеш какво искам да кажа. Така, както ми се струва, сега има нужда от мен. Наистина имат нужда от мен. И затова се държат добре, нали така? Но когато вече не им трябвам… — Сви рамене и си наля още. — Хайде, пий!
Макгрегър отпи от рома. Беше силен — и много евтин.
— Нямам нищо против да ти го кажа — добави Лумис, — но съм достатъчно изплашен. Провалих се и сега ме е страх.
— Защо?
— Ами, собственикът, Робърт Уейн, ми се обади в Уест Палм. Междуградски разговор. И всичко, което имаше да каже, беше, че всичко трябва да върви по вода, особено по отношение на момичето. Значи, знам това-онова за този човек и знам в какво положение се намира, нали? Предполага се, че е голям шеф в стоманената индустрия, ама това са щуротии. Изкарва шейсет, може би седемдесет хилки — което не е зле, но не стига, за да държиш яхта или такива като Моника. За тая работа ти трябват нещо като двеста хилки. Така че откъде ги взима? От жена си, предполагам. Жена му държи мангизите и го е страх, че ще разбере, че се е замесил с тези балетистки, така че ми се обади, междуградски разговор, за да е сигурен, че няма да се чуе нито дума. — Лумис въздъхна и поклати глава. — Така че му казах, ама наистина уверено, че, не, нищо няма да се случи, да бъде спокоен. Казах му, а той ми вика, окей, хубаво, и затваря. А след това на следващия ден пристигна момичето. Ти видя ли я?
— Да.
— Значи знаеш защо, по дяволите, Уейн не иска скръндзавата му жена да научи за нея. Ако някой от вестниците изкопае нейна снимка по бикини, всичко е свършено. Всичко! Чао-чао, двеста хилки!
Макгрегър кимна.
— Но, както и да е, момичето се появи и изкарахме яхтата в морето. Исках да…
— Ти ли я прекара през Атлантика до Уест Палм? — прекъсна го Макгрегър.
— Не, не. Презатлантическото плаване е голяма работа, имат си специален екипаж за тази работа. Разбираш ли, яхтата е била австралийска, плавала е под австралийски флаг. Построена е в Япония през 1961 година и я продали на някакъв пич от Сидни. А после миналата година Уейн я купил и след това я транспортирал до Средиземноморието. Държал я в Монте Карло или някакво такова тузарско място, използвал я за развлечение и така нататък. Прекръстил я.
— Името е доста необичайно.
— Направо си е страшно, ако питаш мен. „Спускане в небитието“. Направо адски неподходящо име. Но знаеш ли каква е работата? Ей така правят всичките тези новаци. Дават им разни шантави имена. Нали си виждал онези мощни катери в Маями с имена като „Мокри сънища“ или пък „Морско котенце“ и други такива. Мислят си, че е смешно.
— Значи пое управлението в Уест Палм?
— Точно така. Нямам много работа тук, правя по някой ремонт и изведнъж получавам това предложение да поема управлението на яхтата на някакъв пич от Питсбърг. Иска се да намеря екипаж и да я закарам до Аруба, или може би даже до Венецуела. И му казвам, какво пък, по дяволите, защо не. Парите бяха добри, да ти кажа. Даже много щедро плаща.
— Значи преди никога не си виждал яхтата?
— Не. Дойде от Неапол. Това е било последното ѝ пристанище, преди да мине океана. Бяха я поукрасили малко, имаше някакви красиви златни украшения и една огромна шибана статуя в пътническия салон. Модерна статуя, цялата от хром. После я докараха тук и аз я поех.
— И какъв ремонт ѝ направи?
— Ами, не, не беше ремонт. Просто я проверихме. Ремонта го бяха направили в Неапол, бяха свършили добра работа. Само я проверихме.
— Кога отплавахте?
— На втори, този месец. Разбираш ли, трябваше да сме тук на осемнайсети и исках да имам достатъчно време, в случай че излезе нещо непредвидено. Отидохме до Бимини, за да направим нещо като пробно плаване, за да мога да усетя как плава яхтата и екипажът да се опознае…
— Екипажът също беше нов, така ли?
— Аха. Все момчета от Маями. В Маями винаги можеш да набереш екипаж. Повечето са бивши спасители, прекалено стари, за да действат по тънката част, така че си търсят работа по яхтите.
— Ясно.
— Та значи отидохме до Бимини и натоварихме малко баласт…
— Баласт ли?
— Аха. Чудна работа, яхтата леко се накланяше наляво, не много, но не беше съвсем права. Така че я подравнихме и продължихме.
— Защо се накланяше?
Лумис сви рамене.
— Ако питаш мен, просто си беше от нея. Всичките са различни.
— А след Бимини?
— Насау. Припаси, храна, вода, пуснах малко екипажа да се поразтъпчат. Справяхме се добре и слязохме направо в Мо Бей.