— Монтего?
— Точно. Там ни направиха митническа проверка, без проблеми…
— Значи сте минали митническата проверка в Монтего Бей?
— Точно така. Защо?
— А, нищо — отвърна Макгрегър.
— Така беше по-логично. Мо Бей е първото междинно пристанище и освен това са по-добре оборудвани от Оча. Мразя да вися по митници, нали разбираш, стоиш и чакаш някакъв проклет униформен непрокопсаник.
— Колко дълго бяхте в Монтего Бей?
— Някъде пет-шест часа. После отплавахме към Оча и пристигнахме тук преди два дни. Вчера отидохме още на изток, към Силвърстоун. Това е на петнайсет мили на изток от Оча; представлява един нос, може би си го виждал. Има там една къща, която принадлежи на господин Уейн, казва се „Силвърстоун“. От нас се искаше да хвърлим там котва и да го изчакаме. Трябваше да долети в края на седмицата.
— И?
Лумис отпи пак.
— Исусе, не знам! Кълна се, не знам. Справяхме се чудесно. Екипажът внимаваше много. Никой не пушеше под палубата; всъщност човекът, когото сложих на машините, не пушеше изобщо, беше непушач. Но някак си се случи.
Лумис довърши питието си и си наля отново, този път по-щедра доза.
— Бях отпред, всъщност бях на мостика, когато стана. Яхтата се разлюля, все едно подскочи, и чух звука. Не беше много силен, нещо като боботене, но сигурно беше издухало кърмата или може би половината от обшивката, защото веднага започнахме да потъваме. Хората на кърмата, като госпожица Грант, която се печеше там на слънце, хвръкнаха във водата. Останалите щяхме да им хвърляме спасителни жилетки, когато разбрахме колко бързо всъщност потъваме. Наистина бързо. Но някак си мирно, разбираш ли. Все едно потъваше камък.
— И какво направихте?
— Виж сега, не се пиша за герой. Побързах да се разкарам. Освен това яхтата потъваше толкова бързо, че се изплаших да не засмуче останалите надолу. Изобщо не знаеха, че трябва да се пазиш настрана от потъващ кораб. Успях да измъкна всички в безопасност и след това тя потъна. С кърмата надолу, но беше много бързо.
— А после?
— После заплувахме към брега, доколкото можехме. Една рибарска лодка ни видя и ни взе. Платих на момчетата добри пари. Тогава вече си мислех, разбираш ли, какво се беше случило и какво щеше да стане. Реших да се направя на умен. Отведох всички в „Силвърстоун“, дадох им сухи дрехи. После взехме колата от къщата и отидохме в града. Настаних момичето в един хотел, а пък екипажа тук. И след това се обадих на Артър Уейн.
— Защо на него?
— Такива бяха инструкциите на собственика. По телефона Робърт Уейн ми беше казал, че ако стане нещо, да не му се обаждам на него, а на брат му Артър в Чикаго. Така и направих.
— И той веднага долетя?
— И още как! — възкликна Лумис. — Още същата нощ дойде с частен самолет. И веднага разбра какво трябва да се направи.
— Относно потъналата яхта ли?
— Относно момичето. Знаеше, че рано или късно трябва да съобщим какво е станало, така че измисли този план да го съобщим днес.
— Разбирам.
— Ще събера екипажа, ще отидем там към пет часа, ще изплуваме на брега и ще се обадим на ченгетата. Доста хитро, нали?
— Но вчера някой може да е видял потъването на яхтата.
— Не и там. Участъкът е доста безлюден. Единствените хора, които знаят, сме аз и екипажът, момичето, двамата рибари, камериерката в „Силвърстоун“ и хората от хотела тук. И на всички сме им платили. При това много добре.
— Много хитро.
— На мен ли го казваш! Само едно ме притеснява: какво ще стане, след като всичко това приключи?
— Какво имаш предвид?
— Искам да кажа — поясни Лумис, — какво ще се случи с мен? Забърках ги в тази история и всичко ще им струва много пари. Какво ли ще направят с мен?
— Не знам — отвърна Макгрегър.
— И аз — рече Лумис. — И съм много разтревожен.
4.
Бар „Какаду“ се намираше на запад от града — коптор, в който нощем свиреха стийл-драм групи, а местните пееха песни за големия бамбук7, докато дамите туристки се кипреха, отпиваха от коктейлите си с ром и чакаха някой да ги забие. През деня беше тъмно, хладно и спокойно.
Макгрегър откри Силви там, облегната на бара и увлечена в разговор с няколко от момчетата от оркестъра. Носеше размъкнат панталон и прилепнала блуза; момчетата определено проявяваха интерес.
Макгрегър я шляпна по дупето.
— Здрасти, скъпа!
Силви се усмихна и го целуна по бузата. Момчетата го изгледаха завистливо.