— Не вярвам — каза Броуиър. — А, още нещо, Джеф.
— Да?
— По време на инцидента не се провеждаше друг експеримент освен твоя. Помисли за това преди да си отспиш.
В делничен ден на стометровото открито стрелбище в спортния клуб „Бъкай“ цареше необичайна тишина. Бяха заети само три от коридорите — два от жени, които се упражняваха с деветмилиметрови автоматични пистолети, и един от сивокос господин с класическа пушка „Уинчестър“.
Джеф Хортън зае най-далечния коридор, остави черното си куфарче на плота и започна да приготвя спортния си пистолет. Екзотичният наглед „Хамерли-Валтер — Олимпия“ привличаше вниманието, но Хортън нямаше друго оръжие. А навярно нямаше и да си купи и него.
Преди двадесет години, забелязал ентусиазма на децата си на стрелбището на панаира в Минесота, баща му беше решил да го използва, за да сплоти семейството и с тази цел купи карабина „Марлин“ втора ръка, евтин автоматичен пистолет „Браунинг“ и карта за оръжейния клуб — и членовете на семейство Хортън се превърнаха в любители на спортната стрелба.
Участваха всички — даже майка му, която предпочиташе пушката и далечните разстояния, и по-малкият му брат Том, който още преди да навърши десет стана изненадващо добър на скоростна стрелба. Но по-голямата му сестра Памела прояви най-голям талант и усърдие. Стабилна, невъзмутима и с остро око, на седемнадесет години тя спечели юношеския шампионат и си осигури място в последните два олимпийски отбора на САЩ по спортна стрелба. Памела беше надраснала спортния „Хамерли-Валтер“ и преди четири години го подари на Джеф.
Хортън не бе много добър стрелец и го знаеше. Ала ритуалите на стрелбата бяха успокояващо, дори носталгично познати, а концентрацията, необходима за измамно простата задача, оказваше съсредоточаващо въздействие върху неспокойния му ум. Това беше неговият начин за медитиране и понякога — отдушник за нервността му. Този следобед Хортън дойде на стрелбището поради две причини и остана по-дълго от обикновено. Едва когато изстреля и шестдесетте патрона, които побираше кутията на пистолета му, си позволи да се замисли за сутрешните събития.
„Какво искахте да кажете, доктор Броуиър? Как може да сме били ние?“
На тръгване се отби в клубния магазин и намери един от управителите.
— Можеш ли да ми отделиш една минутка, Боби?
— А, доктор Хортън. Виждам, че още носите тая играчка. Знаете ли, някой ден с удоволствие бих ви помогнал да си купите истинско оръжие.
— Някой ден — любезно се съгласи Хортън. — Ще ти задам един малко странен въпрос. Да речем, че искаш целият пълнител на автоматичен пистолет, може би глок, да избухне едновременно. Възможно ли е?
Въпросът предизвика въпросителен поглед.
— Защо да го правите?
— Нямам такова намерение. Но на един купон споменаха, че се било случило с някого, и не мога да разбера как е станало.
— Нямам представа — отвърна управителят. — Освен ако не използвате глока като гръмоотвод. Макар че е по-добре да опитате с колт, в него има повече метал. Сигурен ли сте, че не сте се заблудили?
— Абсолютно — отвърна Хортън. — Не може ли да се направи нещо с пълнителя, да се монтира някакъв малък ударник или шплент…
Управителят намръщено заклати глава.
— Няма място. Освен това ще стане по-тежък. Няма да заблуди човек, който си познава оръжието. Някой на оня купон е разправял врели-некипели.
— Е, все пак благодаря — каза Хортън разсеяно и понечи да си тръгне.
— Няма защо. Няма ли да попълните запасите си?
— Моля?
— Днес оставихте доста месинг на стрелбището — каза управителят. — Мислех, че ще искате да купите патрони.
— Не — отвърна Хортън. — Всъщност… да. Имаш ли двайсет и втори калибър?
Боби го погледна изненадано.
— Естествено. Патрони за начинаещи. Обаче не са за вашия валтер. Само ще изцапат цевта.
— Знам — каза Хортън. — Дай ми една кутия.
На моравата пред триетажната къща на Карл Броуиър в „шефския квартал“, разположен на Клермонт Хилс, можеше да се проведе турнир по крокет, а дърветата отзад бяха достатъчно, за да скрият цяло стадо елени. Но когато имаше гости, директорът обикновено изглеждаше повече засрамен, отколкото горд. Хортън неведнъж го беше чувал да обяснява, че имотът на родителите му във Върмонт — ферма, гора и хиляда метра езерен бряг, бил продаден за такава невероятна сума, че просто нямал друг избор. Или трябвало да си купи „бедняшко имение“ в Кълъмбъс, или да даде половината от стойността му на държавата за стабилизиране на социалното осигуряване — новият данък, който измъкваше парите от имота на получателя.