— Баща ми беше старомоден консерватор от Нова Англия и за нищо на света нямаше да се съгласи на това — бе пояснил Броуиър. — Никога нямаше да ми прости, че съм разделил наследството му с нашите приятели във Вашингтон.
Тази вечер директорът посрещна своя неочакван гостенин по маратонки, избелели жълти къси панталони и широка тениска с рисунка на „Д-р Кварк“ на Сидни Харис. Не се изненада от появата на Хортън.
— Хайде да се поразходим — каза Броуиър и посочи моравата. — Моят лекар казва, че съм бил напълнял с четири килограма, и настоява четири пъти седмично да проливам пот.
— Вашият лекар е тиранин — отвърна Хортън и закрачи до него. — Познавам хора с трийсет години по-млади от вас, които си мечтаят да са в такава форма.
— И моят лекар е с трийсет години по-млад — засмя се Броуиър.
— Това не е ли малко обезпокояващо?
— Всеки лекар на моята възраст, който не се е оттеглил със страхотна пенсия в Ню Мексико, най-вероятно просто не е много кадърен — отвърна директорът. — Освен това ти искаш ли за теб да се грижи човек, завършил образованието си през двайсети век?
Беше ред на Хортън да се засмее.
— От такава гледна точка…
— Точно така — прекъсна го Броуиър. — Рецептата за дълъг и щастлив живот — съветвай се със стари философи и млади лекари, общувай със стари приятели и млади жени. И тъй като аз не съм от последната категория, какво те води при мен тази вечер?
— Сутрешният инцидент — рече Хортън. — Какво друго? Доктор Броуиър, щяхте ли да ме помислите за побъркан, ако ви кажех, че според мен причината за инцидента е моят експеримент?
— Имаш ли теоретични основания за такова предположение?
— Абсолютно никакви — призна Хортън. — Само съвпаденията в лабораториите.
— Кои съвпадения?
— Фойерверките на Горди и пистолетът на Ерик са избухнали в един и същ момент. Не ме интересува какво смята Кинг — едното не е предизвикало другото. Два резултата, което значи, че търсим трети фактор, причина за тях. И единственото необичайно нещо сутринта беше нашият експеримент. Тъкмо бяхме стигнали до четирийсет процента, за пръв път постигаме такова равнище… Защо мълчите?
Леко задъхан, Броуиър спря и се обърна към него.
— И без мен се справяш чудесно.
— Луд ли съм, или тук има нещо, което си струва да разнищим?
— Не бива да пренебрегваме една аномалия — каза Броуиър. — Чувал ли си за Огюст дьо Токар?
Хортън намръщено поклати глава.
— Сигурно съм пропуснал тази лекция.
— Френски учен от края на деветнайсети век. Създавал и експериментирал високоволтови тръби. Един ден забелязал, че неекспонираните фотографски плаки са унищожени, тъй като се намирали близо до тръбите. Затова ги преместил по-надалеч и се върнал към експериментите си.
— И пропуснал да открие рентгеновите лъчи — с удивена усмивка каза Хортън.
— Което щяло да революционизира науката по онова време — прибави Броуиър. — Не знам какво става тук, Джефри — а ако се съди по думите ти, ти също. Въпросът, на който трябва да отговорим, е какво ще правим.
Хортън кимна.
— Теоретичната работа е задънена улица — липсват прекалено много елементи. Не съм сигурен, но липсва и контекстът. Искам да отворите лабораторията. Искам да повикам хората си и да видя дали пак ще успеем да го направим.
— Добре. Трябва да се уверим в това преди всичко друго — рече Броуиър. — Но мислиш ли, че ще можем да го направим сами, без екипа ти? Тази вечер?
— Защо?
— Защото се боя, че очакванията ни са прекалено големи и ще се посрамим. Затова предпочитам да го запазим в тайна. А ако си прав… е, пак може да решим да го запазим в тайна, поне за известно време.
На Хортън му трябваха само двадесет минути, за да подготви материала за втория тест. Сензорът беше започнал съществуването си като греда, останала от строежа на верандата му, и стигна до лабораторията, щръкнал от предния десен прозорец на колата му като куче с развяващи се от вятъра уши.
След като Броуиър се погрижи за вратите и контролните постове, Хортън занесе гредата в лабораторията на рамо. Двамата домъкнаха една тежка маса в радиуса на излъчвателя и закрепиха гредата за нея с метални скоби. После Хортън постави по един двадесет и два калибров патрон в дупките, които беше пробил на интервали от двадесет и пет сантиметра по дължината на гредата. Повечето влязоха докрай, така че навън се виждаха само гилзите. Последният трябваше да натисне със сила, но въпреки това влезе само до половината.
— Носиш ли бронирана жилетка и за мен? — попита Броуиър. — „Носител на Нобелова награда, открит със забит в сърцето дървен кол…“