През следващите няколко седмици ритъмът на живота в лаборатория „Дейвисън“ се ускори и в същото време външно остана измамно спокоен.
Преместиха и преустроиха трансформаторно-излъчвателното устройство, което сега се използваше за взривяване на проби, четири пъти дневно доставяни от Пит Макган. Поради опасността за него, ако се приближеше до лабораторията по време на тест, неговото пристигане и заминаване диктуваше ритъма на експериментите и дневния график на екипа на Хортън.
Първата доставка беше в осем сутринта. Останалите следваха на интервали от по три часа. В Здрава ръка бяха програмирани половинчасови почивки за всяка доставка. За всеки случай, когато наближеше „Терабайт“, Макган се обаждаше по специална телефонна линия, за да се увери, че излъчвателят е изключен и експерименталната камера е готова.
— Докторът може ли да ме приеме? — всеки път питаше той.
— Качете се — гласеше отговорът, който му даваше знак да продължи. — Съжалявам, нямате уговорена среща. — Това означаваше, че трябва да изчака извън безопасния радиус.
Макган никога не се бавеше повече от необходимото, за да остави пробите в експерименталната камера и да предаде данните за тях на Хортън. После отново изчезваше на онова неизвестно място, където получаваше, съхраняваше и подготвяше пробите.
— Благодаря, че ме приехте — казваше той по телефона всеки път, когато тръгваше.
— Пак заповядайте — отвръщаха му от лабораторията.
Тези пароли обикновено предизвикваха детински кикот и презрителни забележки — особено от страна на Лий, която трябваше да отговаря на телефона.
— Държи се като наркоман хипохондрик — оплакваше се тя на Хортън. — А аз — като съдържателка на публичен дом. Ако напишеш това в научна публикация, ще ни вземат за параноични шпиономани.
— Виж, само защото ти си параноичка… — започваше Грийн.
— Знам, знам. — Лий се навеждаше над пулта си и плахо се озърташе. — Трябва сме внимателни — с комичен немски акцент казваше тя. — Враг може подслушва ни. Всеки от нас може да е разкрит…
Освен доставките и обажданията на Макган почти нищо друго не смущаваше работата им. Административният персонал ги пазеше от рутинни въпроси, отклоняваше личните контакти с правдоподобни оправдания и сваляше от плещите им различни ежедневни задължения, сред които избора на нова кола на доктор Грийн и зареждането на домашния хладилник на доктор Хортън с готови храни.
През първите няколко дни Карл Броуиър ги посещаваше ежедневно, после престана — каза им, че известно време нямало да идва в лабораториите. Много се обсъждаше точно къде е отишъл и с каква цел, но даже Хортън не успя да научи нищо от хората на директора.
— Няма да ни предаде, нали? — попита Грийн. — Нали няма да сключи сделка зад гърба ни?
— Не — твърдо заяви Хортън. — Не вярвам, че е способен да го направи. В момента е в ролята на Диоген. Това ще отнеме известно време.
— Диоген — с явно неудоволствие рече Тейър. — Можеше да избереш по-успокоителна алюзия, шефе.
— От търсенето на честен човек ли? Нали точно такъв ни трябва за номер шести?
— Единственото, което всички знаят за Диоген, шефе — въздъхна тя, — е, че е бил основател на школата на циниците…
Грийн се ухили и викна:
— Тате! Най-после те открих!
Тейър му се озъби.
— Викали му Кучето, защото спял на улицата. Той напътствал учениците си да презират цивилизацията. Отказал се от всички земни блага, за да я отхвърли. Шефе, ако непременно трябва да сравняваме доктор Броуиър с гръцки философ, не може ли поне да е някой от йонийската школа? Например Талес или Анаксимандър?
— Като малък имах анаксимандър — каза Грийн. — Държах го в буркан на шкафчето си. — После умря.
Лий смачка един лист хартия на топка и го замери по главата.
Постепенно започнаха да се събират данни.
Първите тестове бяха с патрони, подобни на тези от пистолета на Ерик Флийт — патрони с целулозни хексанитратни експлозиви или пироксилин. Тейър и Грийн нямаха опит с оръжията и се изненадаха от привидно безкрайните разновидности, които им носеше Макган. Само каталогът на „Уинчестър“ предлагаше единадесет вида барут и повече от двеста типа патрони.
Състав, големина на зрънцата, форма, заряд, производител, калибър — всеки от тези фактори можеше да е определящ за резултата. Но при първите двадесет проби аномалията се повтори с такава устойчивост, че екипът започна да нарича последното кликване с мишката от тестовия протокол „натискане на Спусъка“.
Когато броят на положителните експерименти достигна тридесет и два, отнели осем дни, Тейър и Грийн успяха да заразят Хортън с нетърпението си да изпитат и други материали. След този момент ускориха програмата, като поставяха в камерата едновременно по три проби.