С изненадваща лекота разговаряха само за удоволствията на поп културата, гибелта на професионалния женски футбол и проектите си за почивка — и хапваха пикантно месо и зеленчуци и изпиха две бутилки вино. Единственото нарушение на заповедта на Хортън бе извършено от самия него — с тост.
— За най-великото оръжие на света и неговите създатели — тихо каза той. — Дано открием за какво можем да го използваме.
— Пиян си, шефе — каза Тейър и се чукна с него. — Обаче това няма значение.
Дали поради късния час, успокоителното въздействие на храната и виното или отрезвяващия ефект на тоста, но по обратния път до Кълъмбъс тримата почти не разговаряха. Хортън влезе във високоскоростното автоплатно и подкара на запад в безлунната нощ. Фермите навън тънеха в мрак. Грийн дремеше и от време на време похъркваше. Тейър наблюдаваше движението в другите платна и се сепна, когато една кола наруши всички ограничения на скоростта, изпревари ги и се стопи в тъмнината.
— Сваляч — предположи Хортън. — Сигурно много бърза да стигне до следващия мотел.
— Не. Секретен агент, който превозва заловен извънземен във военновъздушната база „Райт-Патърсън“ — весело отвърна Лий.
— Да бе. Трябваше да се сетя.
Мълчанието като че ли удължаваше разстоянието, затова Хортън включи сателитното радио и намери джаз-програма. Последната половина от „Апартамент в Канзас Сити“ на Каунт Бейси ги завари пред ергенската квартира на Грийн, който реши на следващата сутрин да вземе такси, вместо да пътува още час, а Стан Кентън ги придружи до паркинга на „Терабайт“, където чакаше колата на Тейър.
— Ресторантът беше страхотен, шефе, благодаря. — Но макар че думите й прозвучаха като за лека нощ, тя не посегна да отвори вратата.
— Удоволствието е мое. До утре сутрин.
— Може ли да ти кажа нещо?
Хортън я погледна озадачено.
— Разбира се. Какво има?
— Тази вечер не ми беше много приятно…
— Съжалявам…
— Не си виновен ти — каза Лий. — През целия път на отиване и на връщане бях нервна. Никога не съм се чувствала така. Все си мисля — една катастрофа, и всичко отива на вятъра…
— Мисля, че доктор Броуиър вече има достатъчно данни, за да продължи, даже с нас да се случи нещо.
— Може и така да е — но дали другите ще го разберат?
— Какво искаш да кажеш?
— Цяла вечер си мисля, че тази работа застрашава устоите на властта на много хора, които няма да са във възторг от откритието ни и при първа възможност ще се опитат да ни попречат. В ресторанта все ми се искаше двамата с Горди да говорите по-тихо, въпреки че ти беше забранил да приказваме за работа. Просто ми се искаше никой да не ни забелязва. Просто ми се искаше… да сме невидими.
Тя въздъхна.
— И след всички тия мисли не знам как да се спася от страха. Всеки шум, който чувам… всеки път, щом котаракът ми се размърда през нощта… всеки път, щом завъртя ключа, за да запаля колата… Разбираш ли, Джеф, докато сме единствените хора на света, които знаят за това откритие, никой от нас не е в безопасност.
— Не знам дали…
— Знаеш, че има хора, които убиват, за да защитават интересите си. Те не са само холивудска измислица.
— Не съм мислил много по този въпрос, но…
— Аз пък съм мислила — развълнувано каза Лий. — Сестра ми в Кливланд има проблеми с една улична банда, защото синът й не иска да се присъедини към тях. Вече на три пъти обстрелват дома им. — Тя отново въздъхна. — А когато бях на дванайсет, чичо ми Тед беше председател на състав съдебни заседатели в дело за банков обир срещу шефа на един от ония бели националистически синдикати. Обявиха го за виновен. След една седмица чичо Тед беше открит мъртъв, прострелян с шестнайсет куршума, и на предното стъкло на колата му пишеше „Предател“.
— Спомням си този случай — изненадано каза Хортън. — Гледах го по новините. Нямах представа, че…
— И тогава си обещах… — Лий поклати глава. — Казах си, че никога няма да допусна да попадна в такава ситуация.
— Как да ти помогна, Лий?
— Мисля, че ще е най-добре да се преместя в лабораторията — отвърна тя. — И Ърни, ако може.
— Ърни котаракът ли е?
Лий кимна и каза:
— Само докато публикуваме резултатите. После вече няма да рискуваме много. Мога да се нанеса в стария кабинет на Бартън — той е близо до женската съблекалня и кушетката е достатъчно дълга за мен.
— Ще ти докараме легло и гардероб — каза Хортън. — И някое старо кресло, в което Ърни да си остри ноктите.