Там Хортън завари Броуиър и неговия гост, слаб мъж с късо подстригана бяла брада и дълбоки бръчици от усмивки около дълбоко разположени тъмни очи. Носеше къси панталони, поло и изтъркани сандали и беше вдигнал краката си върху заобления ръб на ниска каменна масичка.
— Никога не съм контролирал бюджета ти, Карл, няма да започна и сега — тъкмо казваше непознатият, когато Хортън се приближи. — А, ето го и него.
Броуиър погледна през рамо, после се изправи.
— Джефри, запознай се с Арън Голдстийн.
Хортън вече се бе досетил кой е гостенинът. За пръв път се срещаше с главния инвеститор на „Терабайт“ и собственик на по-големия дял акции, но в директорския кабинет имаше снимка на Голдстийн и Броуиър и малко след пристигането си в Кълъмбъс Джеф бе потърсил едно-друго за бизнесмена в хипермрежата.
Най-полезната информация идваше от сайта „Форчън“, където беше подробно описано състоянието му — тридесет и една компании в единадесет индустриални групи, като най-печелившата сред тях бе „Адвансед Сторидж Дивайсиз, Инк.“, която притежаваше изключителния лиценз за патентите на Броуиър. Най-интересната информация идваше от клюкарските страници „Майкроскоуп“, където го наричаха „най-нежелания ерген в Америка“ и презрително отбелязваха: „Никога досега човек с толкова много не е успял да му се наслади толкова малко“.
Голдстийн стана да се ръкуват, после отново се отпусна на стола си и попита:
— Обичате ли китайска храна, Джефри?
— Хм, естествено. Някои неща — смутено отвърна Хортън.
— Добре. Седнете, моля. — Голдстийн едва го изчака да се раздвижи и продължи: — Поздравявам ви за откритието. Поразително е. Откакто Карл ми съобщи, не мисля почти за нищо друго. Което доста го затруднява, защото няма с кого другиго да разговарям за това, освен с него. Е, разбира се, сега и вие сте тук. И първото нещо, което искам да ви кажа, е: „Браво“. Това откритие е революционно, също като парната машина на Уат, безжичния телеграф на Маркони и табулатора на Холърит. — Той се подсмихна. — Обичам тези примери, защото всеки един от посочените изобретатели е успял да спечели пари и в същото време да промени света.
— Признавам, че засега не съм открил начин да спечеля пари от това — каза Хортън.
— Няма нищо, аз открих — махна с ръка Голдстийн. — Промяната винаги дава възможности. През последните десет дни придобих три компании и двеста патента. — Той се наведе напред и самодоволният блясък в очите му изчезна. — Но това няма абсолютно никакво значение. Знаете ли защо създадох лабораториите „Терабайт“, Джефри?
— От информацията, която ми даде доктор Броуиър при постъпването ми, реших, че причината е повече или по-малко същата като тази, поради която селяните засяват семена и инвеститорите купуват фючърси — отвърна Хортън.
— Прав сте само донякъде — каза Голдстийн. — Исках да създам лабораториите „Бел“ на двайсет и първия век.
— Лабораториите „Бел“…
— Да, научноизследователското крило на някогашния „Бел Телифоун“. Повечето хора дори не се замислят, че компанията е издържала лабораториите, в които е изобретен двайсетият век.
— Транзисторът — каза Броуиър. — Лазерът. Клетъчното радио. Слънчевите батерии. Радиоастрономията…
Голдстийн кимна и продължи:
— Осем Нобелови лауреати. Трийсет хиляди патента — средно по един на ден. И всичко това — резултат на просветения капитализъм. В своя зенит лабораториите „Бел“ са били нещо повече от университетски факултет, държавен научноизследователски център, фирмена лаборатория.
— Боя се, че ние не можем да се сравняваме с тях — каза Хортън.
— Напротив — отвърна Голдстийн. Някъде в далечината прозвуча звънец. — Не бих могъл да съм по-доволен. Джефри, отдавна вече печеля предостатъчно пари, за да задоволявам обикновените си житейски желания. И се питам какво да правя с останалите. Демонстративната консумация не ме привлича. Нито пък благотворителността в обичайния смисъл на думата — няма фондация „Голдстийн“, която да отпуска стипендии на еврейски студенти, спортисти или деца на градски бюрократи. Не давам пари за спасяване на китове, за хранене на птици или за музиката в парковете…
В този момент шофьорката се върна и Голдстийн млъкна. Жената остави синьо-бялата хладилна чанта, която носеше, на каменната масичка и понечи да я отвори, но той вдигна ръка и я спря.
— Ние ще се погрижим за това. Благодаря ти, Барбара. Това е всичко за тази вечер.
— Добре, господине. Но ще остана, в случай че промените решението си…