Ала въпреки инстинктите си той беше поел по този път още тогава.
Самолетът леко се разтърси от спускането на колесниците. Под тях имаше само вода и тя като че ли беше много близо. После изведнъж се появиха скали, ивица кафеникава трева и пистата. Гумите плавно докоснаха асфалта. Когато започна да се върти и предното колело, самолетът завибрира от рева на трите двигателя.
Броуиър погледна Голдстийн, който продължаваше спокойно да дреме. Слабото му тяло почти се губеше в меката седалка. „Надявам се да си прав, приятелю“ — помисли си той. Нито Броуиър, нито Хортън не бяха очаквали толкова рано да се включат представители на държавата и двамата бяха много резервирани към участието на военните. Тръпки го побиваха дори само от мисълта, че Пентагонът е на по-малко от три километра.
Измъчваше го онова, което Хортън наричаше „сценария с Хангар 189“ — страхът, че само с една грешна дума, изпусната пред когото не трябва, конвой от черни бусове на спецчастите ще нападне „Терабайт“ и ще им отнеме всичко. На Голдстийн му бяха трябвали часове, за да ги убеди, че неговите „приятели горе“ не принадлежат към същата категория въображаеми същества като еднорозите и русалките.
— Във всички пластове на обществото има хора, които могат и ще ни помогнат — бе заявил Голдстийн. — И ние се нуждаем от тях, защото други ще ни се противопоставят, когато осъзнаят опасността за себе си.
— Обаче трябва да сме адски сигурни с кои от тях разговаряме — беше отвърнал Хортън.
— Човекът, с когото искам да говорим, няма да ни предаде. Както казват политиците, той е дъб сред тръстика…
— Политиците не ме интересуват.
Тази забележка бе подразнила Голдстийн.
— Вие учените сте ужасно наивни. Познавате само хората, които ви показват по Си Ен Ен. А аз познавам този човек от двайсет години и той никога не е нарушил принципите си. Нещо повече, вашето откритие не заплашва неговата власт — всъщност е тъкмо обратното. И ако успеем да го привлечем, неговите връзки ще са ни от неоценима полза.
— Тогава защо не ни кажете името му?
— За да го защитя, в случай че реши да не се замесва — защото наистина ми е приятел.
Накрая постигнаха компромис с присъствието на Броуиър на самолета и участието му в срещите. Хортън не беше съгласен да остави Голдстийн сам да разговаря с непознат политик, без някой да представлява неговите интереси — а той не познаваше бизнесмена достатъчно добре, за да му повери защитата им.
Когато самолетът спря пред ВИП-портала, Голдстийн отвори очи и се изправи.
— Бързо пристигнахме — отбеляза той, като си погледна часовника. — Успя ли да си починеш?
— Не мога да спя в самолет — призна Броуиър.
— В такъв случай моята работа щеше да те убие — усмихна се Голдстийн.
След няколко минути бяха на задната седалка на сребрист мерцедес, който пътуваше на север по Уошингтън Мемориъл Паркуей. Още преди Броуиър да се усети, от лявата им страна се извиси Пентагонът. Голдстийн забеляза погледа му и попита:
— Още ли се безпокоиш?
— Не ме безпокоиш ти, Арън. Никога не съм се съмнявал в теб. Страх ме е да не изгубя контрола над това откритие — отвърна Броуиър. — Не искам да нося тази отговорност… не искам да взимам тези решения. Но предпочитам да съм аз — да сме ние, — а не други хора. И повечето от тях живеят и работят в този град.
Голдстийн кимна.
— Ще ти кажа за вашингтонската банда нещо, което научих много отдавна. Хубавото е, че ако не ги снимат, те са точно като хората, които са ги избрали. Лошото е, че ако не ги снимат, са точно като хората, които са ги избрали. Нито по-добри, нито по-лоши — само че са пред очите на всички и грешките им оказват много по-голямо влияние.
— Странно — кисело се усмихна Броуиър. — Този твой приятел… за да се ободрявам, се опитвам да си го представя като човек, когото познавам и уважавам, някой като баща ми, да речем.
— „Господин Смит заминава за Вашингтон“ — отвърна Голдстийн. — Карл, ще ти призная нещо, което не исках да казвам пред Джефри, за да не го уплаша. Утрешната среща… този човек… имаме страшна нужда от него. Не можем да разчитаме, че откритието ще остане в тайна още дълго.
— Мислих за това. Тайната работи срещу нас. Могат да приберат всички ни и това ще е краят.
— Да, само че за разлика от теб и дори от мен, моят приятел е прекалено високопоставен, за да му запушат лесно устата. За разлика от Джефри и неговите хора, той е прекалено публична личност, за да изчезне просто ей така. Не могат да го заплашат и няма да позволи да го компрометират. — Голдстийн се обърна към прозореца и погледна към паметника на Линкълн. — И ако ние изчезнем, той ще зададе точните въпроси — където трябва.