— Това е много успокоително — рече Броуиър. — Арън, твоят приятел… е сенатор Уилман, нали?
Голдстийн кимна и движението му се отрази в тъмния прозорец.
— … Какво ще кажеш?
— Одобрявам избора ти.
— Чудесно. И все пак — разсеяно прибави бизнесменът, — мисля да не му съобщаваме за Пристройката. Това ще е нашата застраховка. — Той се обърна и погледна изненаданото лице на Броуиър. — В случай че съм сгрешил в преценката си за него или за това на какво са способни враговете ни.
7.
Стратегия
Хонконг, Китай. В отчаян опит да прекрати шестнадесетдневните антипекински демонстрации днес новият военен губернатор на Хонконгския окръг въведе вечерен час. Губернатор Хан Ло заяви, че командирите от китайската армия са инструктирани да стрелят на месо, ако „бунтовните предатели“ не се подчинят на заповедта. Най-малко десет демонстранти и петима полицаи загинаха в сблъсъците в Ботаническата градина и по кея „Виктория“ в района на университета.
Всяка сутрин кабинетът на Гроувър Андрю Уилман в офис сградата на Сената оживяваше пръв и утихваше последен. Официалното работно време на главния административен съветник и главния юридически съветник започваше в седем сутринта, което според стандартите на Конгреса беше твърде рано. Ала служителите често откриваха, че шефът им ги е изпреварил с цял час или дори повече и с ужасяваща ефикасност вече е свършил работата за цялата сутрин.
Обикновено първата задача на Уилман бе пощата. Образователните и лобистките усилия на неговата коалиция за разоръжаване „Разум срещу безумието“ предизвикваха постоянен поток от критични, често враждебни писма във видео, аудио и текстов формат. Дори след като се отделяха анонимните и онези, които не подлежаха на отговор, оставаха стотици — от хора, които се считаха длъжни да обяснят на Уилман колко е заблуден, невеж, нелоялен и т.н.
„Това ми раздвижва кръвта по-успешно и от три кафета — поясняваше той, когато го питаха защо си прави труда да им отговаря. — И толкова ги изненадва, че понякога наистина се замислят. Пък и ирационално вярвам в силата на разума.“
Рано сутрин също беше удобно време за телесъвещания с европейските му съюзници. „Разум срещу безумието“ имаше клонове в четиридесет и една страни и юридически партньори — също като Уилман подписали Декларациите на РСБ за здравия разум — в почти половината от тях. Разбира се, този съюз го превръщаше в любима мишена на християнските ултранационалисти и побърканите на тема международни заговори.
Сенаторът някак успяваше да приема всичко това в движение. А и то потвърждаваше, че борбата му има смисъл. Той не се стремеше да си създаде популярност и да спечели гласове за следващите избори. Уилман искаше да промени виждането на хората за конфликтите. И разбираше, че не бива да съди за напредъка си по броя на критичните писма.
Кабинетът му беше също толкова необикновен, колкото и политиката му. Задължителният аксесоар за сенаторски офиси беше голямо американско знаме, поставено така, че посетителите непременно да го видят и камерите да не могат да го пропуснат. В офиса на Уилман това място бе заето от любимия му плакат на „Разум срещу безумието“, поставен в рамка — колаж от снимки от моргата и различни местопрестъпления с надпис „ОРЪЖИЯТА НЕ УБИВАТ ХОРА“ на първия ред и сардонично допълнение „(МИСЛИТЕ ЛИ, ЧЕ НЯКОЙ ВСЕ ОЩЕ ВЯРВА НА ТОВА?)“ отдолу.
Липсваха обичайните грамоти за научни степени, нямаше я и личната фотогалерия. Местата им бяха заети от думите и ликовете на герои и пионери на мира и разоръжаването. Това беше частната „зала на славата“ на Уилман, светилище на един философски идеал, който повече от век и половина неуспешно се бе борил с духа на времето — човекът като хищен звяр.
Единствените образи на самия Уилман бяха две политически карикатури и негова снимка с танковия му екипаж в пясъците край Ан Наджаф в Ирак. До нея бяха поставени в рамка капитанските му пагони, няколко медала и грамота за почетно уволнение.
„Аз имам моралното право — заявяваше снимката. — Не можете да ме наречете страхливец и предател и да не ми обърнете внимание — трябва да приемете моралното ми предизвикателство.“ Преди година същата снимка бе говорила достатъчно високо от предизборните плакати на Уилман, за да му осигури минимална победа и още шест години като сенатор от Орегон.
„Никой друг щат нямаше да те прати във Вашингтон — беше му казал в частен телефонен разговор неговият противник от демократическата партия. — И никой друг щат нямаше да те върне пак тук, след като осъзнаеше какво е направил. И все пак, заради проблемите, които създаваш на републиканското ръководство, и заради доброто, което се опитваш да сториш, като ни натикваш носовете в лайната, почти нямам нищо против да ме победиш. И ако съобщиш на председателя на нашата партия какво съм ти казал, ще се погрижа уютното ти гнезденце от морално банкрутирали технократски педеруги никога повече да не получи дарение от жена ми.“