— Те имат огромни инвестиции в най-различни…
— Най-различни отрови. Трябва да ги накараме да гледат на тези библиотеки като на пасиви, а не като на активи — рязко каза Уилман. — Трябва да им помогнем да разберат, че работата им има морален аспект, който надхвърля търсенето и предлагането. И ако това значи да блъскаме по затворени врати и умове, докато не ни отворят, ние ще го правим. А ако си прекалено уморен за такава борба…
— Включи ме в графика си за петък — каза Столта. — Ще се опитам дотогава да ти предложа някои идеи.
— Добре. — Уилман си погледна часовника. — Закъснявам за една среща. Система?
— Слушам — отговори му синтезираният глас на заседателната зала.
— Край на протокола на обсъждането.
— Ясно. Искате ли да го резюмирам?
— Не, само го архивирай. — Уилман вдигна поглед и съчувствено се усмихна на другите. — Този път е стръмен — каза той. — И е много труден. Понякога, когато се обезкуражавам, ми се ще да преименувам коалицията в дружество „Сизиф“. Досега успявам да го преодолея, слава Богу — само възпитаник на Йейл ще оцени това име. — Той намигна на Столта и усмивката му стана още по-широка.
— Жалко за изгубената възможност — отвърна стратегическият консултант. — Само си представете каква страхотна анимирана емблема можеха да имат уебсайтовете ни.
Уилман се засмя и взе чантата си.
— Ще се върна след час. Ако дотогава се появи нещо спешно, Марина знае как да се свърже с мен.
Над Арлингтънското национално гробище духаше слаб ветрец и освежаваше поредния задушаващо влажен вашингтонски летен ден. Въпреки това по пътя от Шеридан Гейт до хълмчето, където в сянката на един стогодишен клен почиваха останките на ефрейтор Дейтън Чарлз Артър Дийч, Уилман обилно се потеше. Дървото нарушаваше редицата бели мраморни надгробни плочи и могъщите му корени бяха наклонили плочата на Дейтън.
През последната година единственият посетител на този гроб бе един редник от III американска пехота, който се отби тук за кратко, за да остави малко американско флагче пред плочата в подготовка за Деня на незнайния воин. Тази ежегодна традиция почиташе службата и саможертвата на стария войник. Но най-вероятно не го правеше никой друг.
Дейтън беше загинал преди повече от половин век на другия край на света по време на една ледена корейска зима — отстъплението при Хюннамми. Умрял на двадесет и една годишна възраст, той не бе оставил наследници. Най-близкият му роднина беше три поколения по-млад и на пет щата разстояние.
Ала не бе забравен само той. Когато от сцената слязоха най-младите ветерани от Корея, войната на Дейтън пресече границата между спомена и историята. И сведена до една от схватките на Студената война, за които не се пееха патриотични песни, изгуби цялата си мъка и горест.
Общественото съзнание не помнеше дори най-важните факти. Рядко някой цивилен гражданин знаеше за Корея повече, отколкото можеше да се научи от телевизията. Риджуей и Макартър, Пусан, Инчон и Ялу — тяхното емоционално звучене беше заглъхнало.
Но същото се отнасяше и за всички съседи на Дейтън в старите гробове на хълма в сектор 20. Дори онези, които бяха загинали в една справедлива война, нямаха повече посетители от другите.
„Ние ви дадохме този покой — мислеше си Уилман, докато се приближаваше към двамата мъже, които го чакаха до клена — отделихме ви този кът от свят, на който вече не принадлежите — и защо? Упражнение по пропаганда. Почетни покойници, и нито намек какво са направили, какво са преживели, за да заслужат тази съмнителна чест. Не се вижда кръв, разкъсани тела и оръжия — само безкрайни редици стерилни бели камъни. Мразя това място повече от всяко друго…“
Карл Броуиър се намръщи.
— Той ли е?
— Да — кимна Арън Голдстийн.
— Не изглежда весел.
— Не съм и очаквал.
— Може би просто трябваше да го качим в твоята кола и да се поразходим по околовръстната магистрала — каза Броуиър. — Щеше да е по-безопасно, отколкото тук. Един евтин аудиотелескоп и…
— Знам какво изпитва към Арлингтън — каза Голдстийн. — Така е най-добре. — Той се запъти към Уилман и усмихнато му подаде ръка. — Гроувър! Благодаря, че се съгласи да се срещнем.
— Ти каза, че трябвало да поговорим спешно — отвърна сенаторът и погледна Броуиър. — Познавам те. Всъщност откъде се познаваме?
— Това няма значение. Ела да седнем. Карл, одеялото.
Настаниха се на сянка върху червено-черно одеяло като трима братя край семейния гроб.