Харуки Мураками
Спутник, моя любов
Спътник
На 4 октомври 1957 г. от космодрума „Байконур“ в република Казахстан Съветският съюз изстреля първия в света изкуствен спътник. Диаметърът на Спътник-1 бе 58 см, теглото му — 83,6 кг; той направи една обиколка около Земята за 96 минути и 12 секунди.
На 3 ноември същата година успешно бе изстрелян Спътник-2 с кучето Лайка на борда. Лайка стана първото живо същество, изпратено в космическото пространство, но тъй като този спътник не се върна обратно, Лайка бе пожертвана в интерес на биологическите изследвания в космоса.
1
През пролетта на двайсет и втората година от живота си Сумире се влюби за първи път. Една безумна любов, същинско торнадо, което профучава през равнините и помита всичко по пътя си, подмята във въздуха предмети, разкъсва ги на парчета, прави ги на пух и прах. Силата му не намалява нито за миг, докато трае яростният му пристъп към океана — пристъп, който опустошава Ангкор Ват, изпепелява някоя индийска джунгла, тигрите и всичко останало, превръща се в пясъчна буря в иранската пустиня и погребва цял чуждоземен укрепен град под грамади от пясък. Казано накратко, една величествена любов. Случи се човекът, в когото се влюби Сумире, да е със седемнайсет години по-възрастен от нея. И семеен. Налага се да добавя и това, че бе жена. Оттук започна всичко. И тук и свърши. Почти всичко.
По онова време Сумире — на японски „виолетка“ — с всички сили се стремеше да стане писателка. Каквито и възможности за избор да й предоставяше животът, тя искаше само едно — да бъде или писателка, или нищо. Решението й бе твърдо като многовековна скала. За никакъв компромис не можеше да става дума. Нищо не бе в състояние да помрачи вярата й в литературата.
След завършване на държавна гимназия в префектура Канагава, тя постъпи във Филологическия факултет на уютен частен университет в Токио. Но въпросното учебно заведение никак не й се хареса. Намираше го за напълно изостанало, потискащо, разочароващо и силно го ненавиждаше — а състудентите си (боя се, че и аз бях в това число) смяташе за отчайващо глупави, посредствени хора. Ето защо не е чудно, че го напусна съвсем внезапно, когато й оставаше само година до завършването. Бе стигнала до заключението, че пребиваването там си е чиста загуба на време. Струва ми се, че постъпи правилно, но — ако ми бъде позволено едно банално обобщение — нали и без това се случват доста безсмислени неща в този далеч от съвършенството свят? Махнете всичко безсмислено от несъвършения живот, и той ще изгуби дори своето несъвършенство.
Сумире беше непоправима романтичка, изцяло погълната от себе си — твърде наивна по отношение на световните дела, за да се движи в крак със света. Намереше ли сродна душа, можеше да приказва с часове, но ако събеседникът не й беше по вкуса — а това се отнасяше за повечето хора по света, — тя почти не обелваше дума. Пушеше като комин и когато пътуваше с метрото, винаги губеше билета си. Вглъбяваше се в себе си и понякога забравяше да се храни, бе кльощава като сирачетата от войната по старите италиански филми — кожа и кости, само очите й светят. Добре би било да ви покажа нейна снимка, но за съжаление нямам нито една. Никак не обичаше да се снима и не желаеше да остави на потомците портрет на художничката като млада. Ако имаше запазена фотография на Сумире, направена по онова време, тя несъмнено щеше да е ценен документ за това, колко особени наглед могат да бъдат някои хора.
Спомените ми за тези събития изплуват хаотично. Жената, в която се влюби Сумире, се казваше Миу. Поне така й викаха всички, на галено. Не знам истинското й име — факт, който по-късно ми причини главоболия, но нека не избързвам. По народност Миу беше корейка, но не знаела и дума корейски, докато не решила да усвои този език, когато била на около двайсет и пет години. Бе родена и израснала в Япония, бе учила във френска консерватория и освен японски говореше свободно френски и английски. Винаги бе изискано, безупречно облечена, носеше дребни, но скъпи украшения и караше дванайсетцилиндров тъмносин „Ягуар“.
Когато за първи път срещнала Миу, Сумире заговорила за романите на Джак Керуак. По онова време бе силно запалена по Керуак. Всеки месец сменяше своя литературен идол и точно тогава се случило той да е излезлият от мода Керуак. Все носеше някой оръфан екземпляр с подгънати краища от „По пътя“ или „Самотният странник“, пъхнат в джоба на палтото й, и го прелистваше винаги, щом намереше сгода. Попаднеше ли на изречения, които й харесваха, тя си ги отбелязваше с молив и ги запаметяваше, сякаш бяха будистки сутри. Любимите й редове бяха от един епизод в „Самотният странник“, в който героят бди да не стане горски пожар. Керуак прекарва три месеца сам в хижа на върха на висока планина, където работи като пожарникар.