2
Бяха минали около две седмици от сватбата, когато една съботна нощ, малко преди разсъмване, Сумире ми се обади по телефона. Аз, разбира се, спях като труп. Предната седмица бях натоварен със задължението да организирам едно събрание и докато подготвя всички необходими (чети безсмислени) бумаги, можех да отделя само няколко часа за сън. Чаках с нетърпение почивните дни, за да се наспя до насита. И тъкмо тогава, още по тъмно, телефонът иззвъня.
— Спеше ли? — попита Сумире.
— Ъхъ — простенах и машинално погледнах будилника до леглото. Той имаше големи светещи стрелки, но не успях да разбера колко е часът. Образът, проектиран върху ретината ми, и онзи дял от мозъка ми, който трябваше да го възприеме и обработи, не бяха в синхрон, като на старица, безуспешно опитваща се да вдене игла. Можах да разбера само, че е още тъмно като в рог и е онова време от денонощието, което Фиццжералд някога нарече „тъмница за душата“.
— Скоро ще съмне.
— Ъхъ — измърморих вяло.
— Съвсем близо до дома ми живее един човек, който гледа петли, сигурно от доста време. След около половин час те ще закукуригат колкото им глас държи. Този е любимият ми момент от денонощието. Черното като катран нощно небе вече светлее на изток, когато петлите започват да кукуригат с все сила, сякаш си отмъщават на някого. Има ли петли близо до твоя дом?
В отсамния край на линията аз поклатих леко глава.
— Обаждам се от телефонната будка близо до парка.
— Ъхъ — казах. Имаше една телефонна будка на около двеста метра от жилището й. Тъй като Сумире нямаше телефон, налагаше й се да върви дотам, когато иска да се обади на някого — една съвсем обикновена телефонна будка.
— Разбирам, че не биваше да ти звъня по това време. Наистина ми е много неудобно. Дори петлите още не са пропели. Само тази нещастница Луната виси в едно източно ъгълче на небето. Прилича на износен бъбрек. Но помисли за мен — трябваше да се домъкна дотук в непрогледния мрак, здраво стиснала фонокартата. Подариха ми я на сватбата на братовчедка ми. Има снимка на двама влюбени, които се държат за ръцете. Представяш ли си каква досада? Дори чорапите си обърках, за Бога. На единия има картинка с Мики Маус; другият е вълнен, без шарки. Стаята ми е като район на природно бедствие; нищо не мога да намеря. Между нас да си остане, но не би повярвал в какво ужасно състояние са пликчетата ми. Съмнявам се дали дори някой от онези прословути крадци на дамски пликчета би им хвърлил око. Ако перверзен тип ме прати в този вид на оня свят, душата ми никога няма да намери покой. Не търся съчувствие от теб, но няма да е зле да получавам по-членоразделни отговори. Вместо тези вяли междуметия — „ммм“ и „ъхъ“. Например някой и друг съюз. Нещо по-приятно за слуха. Някое но или обаче.
— Все пак… — продумах аз. Бях капнал от умора и имах чувството, че съм в средата на някакъв сън.
— „Все пак“ — повтори тя. — Браво, приема се. Твърде малка крачка за мъж, но все пак някаква.
— Трябва ли ти нещо?
— Така-така. Искам да ми обясниш нещо. Затова се обаждам — рече Сумире и лекичко се изкашля. — Кажи, каква е разликата между знак и символ?
Изпълни ме странно усещане, че в главата ми бавно и безшумно се движи тържествено шествие.
— Би ли повторила въпроса си?
Тя го повтори:
— Каква е разликата между знак и символ?
Седнах в леглото и прехвърлих слушалката от лявата в дясната си ръка.
— Значи искаш да разбереш каква е разликата между знак и символ и затова ми се обаждаш, така ли? В неделя сутринта, в ранни зори. Хм…
— В четири и петнайсет, ако трябва да бъдем точни — каза тя. — Какво да правя, като този въпрос не ми дава мира. Каква е тая пуста разлика между знак и символ? Един човек ме пита това преди няколко седмици и оттогава не мога да си го избия от главата. Тъкмо се каня да си легна, и въпросът внезапно изплува в паметта ми. Няма да мога да се успокоя и да спя спокойно, докато не разбера отговора. Би ли ми обяснил все пак разликата между знак и символ?
— Чакай да помисля — рекох и се втренчих в тавана. Дори и буден, не ми беше лесно да обясня нещо на Сумире. — Императорът е символ на Япония. Схващаш ли дотук?
— Горе-долу — отвърна тя.
— Горе-долу не е съвсем добре. Така е записано в Конституцията на страната — казах толкова спокойно, колкото можах. — Няма място за спорове или съмнения. Ако просто не приемеш този факт, доникъде няма да стигнем.
— Добре, бе. Приемам го. Доволен ли си?
— Благодаря. Та императорът, както казах, е символ на Япония. Но това не означава, че императорът и Япония са равностойни понятия. Ясен ли съм?