— Не.
— Ами то е нещо като пътен знак — стрелка, която означава еднопосочно движение. Императорът е символ на Япония, но Япония не е символ на императора. Разбираш, нали?
— Струва ми се, че да.
— Да кажем например, че напишеш: „Императорът е знак на Япония.“ Тогава тези понятия стават равностойни. Тоест, като произнасяме думата „Япония“, все едно казваме „императорът“ и обратно. С други думи, двете понятия са взаимозаменяеми. Същото е като да кажеш: „Ако A е равно на B, то и B е равно на А.“ Това е то знак.
— Искаш да кажеш, че императорът и Япония са взаимозаменяеми? Нима е възможно?
— Не, нямам това предвид — рекох в отсамния край на линията и се хванах за главата от отчаяние. — Просто се опитвам да обясня нещата колкото се може по-добре. Нямам никакво намерение да променям местата на императора и Япония. Давам ти само един пример.
— Хм — произнесе Сумире. — Май започва да ми просветва. Това е метафора. Всъщност разликата е същата като между две улици — едната с еднопосочно, другата с двупосочно движение.
— Сигурно може да се намери и по-точно сравнение, но в случая това е доста близко до истината.
— Винаги се удивлявам от умението ти да обясняваш нещата.
— Такава ми е работата — казах. Думите ми прозвучаха някак банално и фалшиво. — Трябва поне за малко да поработиш като начален учител. Нямаш представа какви въпроси ми задават. „Защо земята не е квадратна?“, „Защо калмарите имат десет пипала, а не осем?“ Вече мога да отговоря почти на всеки въпрос.
— Сигурно си добър учител.
— Съмнявам се — рекох. Наистина се съмнявах.
— Между другото, защо калмарите имат десет пипала, а не осем?
— Може ли вече да си легна отново? Наистина съм много уморен. Държа слушалката и имам чувството, че подпирам каменна стена, която всеки момент ще рухне.
— Знаеш ли какво… — заговори Сумире и млъкна за миг. Така, малко преди да мине влакът за Санкт Петербург, някой възрастен пазач на прелеза спуска с глухо потракване бариерата. — Звучи глупаво, но съм влюбена.
— Хм — измънках в отговор и пак прехвърлих слушалката в лявата си ръка. Чувах дишането на Сумире. Нямах никаква представа какво трябва да кажа. И, както често ми се случва при подобни ситуации, изтърсих нещо съвсем неуместно. — Не в мене, предполагам?
— Не в тебе — отвърна тя. Чух звук от щракане на евтина запалка. Сумире палеше цигара. — Свободен ли си днес? Бих искала да се видим и да си поговорим.
— За това, че си се влюбила в някой друг, не в мен?
— Да — потвърди тя. — За това, че се влюбих безумно.
Закрепих слушалката между главата и рамото си и се протегнах.
— Довечера съм свободен.
— Ще се видим в пет часа у вас — каза тя. После добави, нещо като допълнително хрумване: „Благодаря ти.“
— За какво?
— Задето си толкова любезен да отговаряш на въпросите ми преди да съмне.
Смотолевих нещо неразбираемо, затворих телефона и загасих лампата. Навън все още бе съвсем тъмно. Малко преди да заспя, се замислих дали преди съм я чувал да ми казва благодаря ти. Може би да, веднъж, но не можех да си спомня кога.
Сумире дойде в квартирата ми малко преди пет. Отначало не можах да я позная — бе променила напълно външния си вид. Беше с къса, стилна прическа, а по бретона сякаш още личаха клъцванията на ножиците. Носеше лека плетена жилетка, под нея — тъмносиня рокля с къси ръкави; черни, лачени дамски обувки със средновисоки токчета. Дори си бе сложила дълги чорапи. Дълги чорапи? Не бях особено вещ по дамското облекло, но беше очевидно, че всичко по нея е доста скъпо. Пременена така, изглеждаше по-елегантна и по-чаровна отпреди. Бих казал, че този нов стил много й подхождаше. Все пак повече ми харесваше предишната, ексцентричната й външност. Въпрос на вкус.
— Не е зле — заключих, оглеждайки я от главата до петите. — Но се питам какво би казал добрият стар Джак Керуак.
Сумире се усмихна, някак по-изискано отпреди.
— Защо не излезем да се поразходим?
Тръгнахме по университетския булевард в посока към гарата и се отбихме в любимото ни кафене. Както обикновено, тя си поръча парче торта „Монблан“ и кафе. Беше ясна неделна вечер, към края на април. Пространството пред цветарския магазин бе отрупано с минзухари и лалета. Полъхваше приятен ветрец, нежно подръпващ полите на момичетата и довяващ опияняващ аромат на цъфнали дървета.
Сплетох ръце зад главата си и гледах как Сумире бавно, но с апетит яде тортата си. От дребните тонколонки на тавана на кафенето се лееше стара босанова в изпълнение на Аструд Жилберто4. „Отведи ме в Аруанда“ — се пееше в песента. Затворих очи. Потракването на чашки и чинийки звучеше като шум на вълни, разбиващи се в брега на далечно море. Аруанда5 — какво ли е това? — запитах се.
4
Аструд Жилберто (1940—) — американска певица от бразилско-германски произход, една от най-бележитите изпълнителки на босанова. — Б.пр.
5
Аруанда — царство на мъртвите в един от афрохристиянските култове в Бразилия, свързан с почитането на католически светци и на африкански и индиански божества. — Б.пр.