— Понастоящем ти едва ли си способна да напишеш нещо стойностно, нещо, което си струва труда, колкото и време да посветиш на него — казала Миу спокойно, но твърдо. — Имаш талант. Сигурна съм, че някой ден ще станеш много добра писателка. Не го казвам просто така, наистина го вярвам. Чувства се, че притежаваш естествена дарба. Но още не й е дошло времето да се прояви. Още не си готова, нямаш достатъчно сили, за да отвориш тази врата. Не смяташ ли?
— Време и опит — обобщила с две думи Сумире.
Миу се усмихнала.
— Така че заповядай да поработим заедно. Няма да сбъркаш, ако направиш този избор. А когато почувстваш, че моментът е настъпил, не се колебай да зарежеш всичко и да пишеш романи колкото искаш. Ти си от хората, на които им е необходимо повече време, отколкото на другите, за да открият себе си, да реализират способностите си. Ами ако навършиш двайсет и осем години, а още не си получила своя шанс, родителите ти престанат да ти помагат и останеш без стотинка — тогава какво ще правиш? Вероятно ще погладуваш малко, но пък ще понатрупаш опит, полезен за един писател.
Сумире се наканила да отвърне, понечила да отвори уста, но не се получило. Просто кимнала.
Миу протегнала дясната си ръка към средата на масата.
— Дай си ръката — рекла.
Сумире се подчинила и Миу хванала ръката й така, сякаш се опитвала да я обвие с топлата си и гладка длан.
— Не се притеснявай. Не ме гледай с такъв мрачен поглед. Ще видиш, че ще се разбираме чудесно.
Сумире преглътнала слюнката си и някак успяла да се успокои. Имала чувството, че под втренчения поглед на Миу постепенно се смалява. Още малко — и щяла да изчезне напълно, като оставено на слънце кубче лед.
— Да започнем следващата седмица. Бих искала да идваш в офиса ми три пъти седмично — в понеделник, сряда и петък. Можеш да пристигаш в десет сутринта и да си тръгваш в четири. Така ще пропускаш най-натовареното време. Не мога да ти плащам много, но и работата не е тежка и ще имаш време да четеш, когато не си заета. Единственото ми условие е два пъти седмично да взимаш частни уроци по италиански. Вече знаеш испански, значи няма да ти бъде особено трудно. Бих искала през свободното си време да упражняваш и английския си и да шофираш. Е, как ти се струва, ще се справиш ли?
— Мисля, че да — отвърнала Сумире, но гласът й прозвучал така, сякаш вместо нея говорел друг човек, който дотогава не бил в стаята. Няма значение какво се иска или ми се заповядва да правя, сега на всичко ще кажа „да“, помислила си тя.
Без да сваля поглед от нея, Миу все още държала ръката й. Дълбоко в черните зеници на Миу Сумире съзряла своето отражение. Сторило й се, че собствената й душа се оглежда там като в огледало. Този неин образ много й харесвал и в същото време я плашел.
Миу се усмихнала. В ъгълчетата на очите й се появили очарователни бръчици.
— Хайде да ми дойдеш на гости. Искам да ти покажа нещо.
4
През първата си лятна ваканция в университета поех на кратко пътешествие сам из Хокурику6. Във влака се запознах с една жена, която бе с осем години по-възрастна от мен и също пътуваше сама. Прекарахме заедно една нощ. Приличаше на историята, разказана в началото на романа „Сан-широ“ от Сосеки7.
Беше работила във валутния отдел на токийска банка. Винаги, когато имала повече свободно време, грабвала няколко книги и тръгвала на път сама. По-малко нерви се хабят, ако пътешестваш сам, поясни тя. Беше доста привлекателна и не можех да разбера защо прояви интерес към човек като мен — скромно, мършаво осемнайсетгодишно студентче. Но явно й беше приятно да седи насреща ми и да се смее с глас и от сърце на безобидните ми шеги. Бъбрех безспир — нещо, което рядко ми се случва. Оказа се, че и двамата пътуваме до Канадзава.
— Има ли къде да отседнеш? — попита тя.
— Не — отвърнах. По онова време не си запазвах предварително стая за нощуване.
— Аз съм запазила стая в един хотел — рече тя. — Можем да се настаним двамата, ако искаш. Не се безпокой, цената е една и съща.
Не можах да се отпусна и когато се любихме за първи път, се получи твърде неумело. Извиних й се.
— Колко сме галантни! — рече тя. — Няма защо да се извиняваш за дреболии.
След като взе душ, тя си облече халат, донесе две студени бири от хладилника и ми подаде едната.
— Добър шофьор ли си? — попита ме внезапно, сякаш си спомни нещо.
— Съвсем неотдавна взех шофьорска книжка и не бих твърдял, че съм особено добър. Карам криво-ляво.
Тя се засмя.
— И при мен е същото. Струва ми се, че се справям добре зад волана, но приятелите ми са на друго мнение. Така че и аз, предполагам, не съм кой знае какъв шофьор. Може би познаваш хора, които се смятат за страхотни шофьори?