— Ако се изобрети автомобил, който се движи с глупави шеги, ти би могъл да стигнеш доста далече.
— Отдай това на моя беден ум — казах кротко.
— Добре, шегата настрана, помисли сега сериозно. Как смяташ, какво ми показа тя там? Ако познаеш, аз плащам сметката.
Изкашлях се лекичко и рекох:
— Показала ти е тези великолепни дрехи, с които си сега. И ти е казала: „Носи ги със здраве и, ако обичаш, идвай с тях на работа.“
— Позна — рече Сумире. — Оказа се, че Миу има богата приятелка, която притежава цяла кама̀ра излишни дрехи и фигурата й е почти същата като моята. Не е ли странен светът? Има хора, които притежават толкова много дрехи, че не могат да ги натъпчат в гардеробите си. А има и други, такива като мен, чиито чорапи на краката им никога не са ешове. Както и да е, да оставим това. Тя отиде в дома на приятелката си и се върна с цял наръч излишни дрехи. Ако се вгледаш по-внимателно, ще забележиш, че не са съвсем по модата, но на пръв поглед не личи, нали?
— Нямаше да забележа, колкото и внимателно да се взирам — казах.
Сумире се усмихна, доволна от отговора ми.
— Дрехите са ми съвсем по мярка. Роклите, блузите, полите — всичко. Ще трябва малко да ги постесня в талията, но ако съм с колан, няма никакъв проблем. За щастие двете с Миу носим почти един и същи номер обувки, така че тя ми отстъпи няколко чифта, които не носи. С високи и с ниски токчета, летни сандали. Всичките с италиански имена. Получих и дамска чанта. И малко козметика.
— Истинска Джейн Еър — рекох аз.
И така Сумире започна да работи три дни седмично в офиса на Миу. С костюм или с рокля, с обувки с високи токчета, с лек грим тя се качваше сутрин на бързия влак от Кичиджоджи до Хараджуку. Сумире да ползва градски транспорт?! Някак не можех да си го представя.
Освен с офиса във фирмата си в Акасака, Миу разполагала със собствен малък офис в Джингумае. Там имало две бюра — на нея и на секретарката й (тоест на Сумире), шкаф за папки, факс, телефон и електронен органайзър. Нищо повече. Към този едностаен апартамент в жилищен блок се добавяли малка кухня и баня. Имало и CD-плейър, тонколонки и десетина компактдиска с класическа музика. Помещението се намирало на втория етаж, прозорците гледали на изток и от тях се виждал малък парк. Партерът се заемал от търговски салон за мебели от Северна Европа. Сградата била навътре от главната улица и градският шум почти не се чувал.
С пристигането в офиса, Сумире поливала цветята и включвала кафеварката. Прослушвала телефонния секретар и проверявала електронната поща. Ако имало съобщения, ги разпечатвала и ги оставяла на бюрото на Миу. Повечето били от чуждестранни компании и търговски агенти и на английски или на френски. Отваряла получените писма и изхвърляла рекламите, изпратени по пощата. Всеки ден имало по няколко обаждания, някои от чужбина. Сумире записвала имената на позвънилите, телефонните им номера, по какъв повод се обаждат и после предавала тази информация на Миу по мобилния й телефон.
Миу се появявала в офиса обикновено към един или два часа по обед. Оставала там час — час и нещо, давала на Сумире разни поръчения, пиела кафе, провеждала няколко разговора. Когато трябвало да се изпрати писмен отговор, тя го диктувала, а Сумире го набирала на компютъра и го изпращала по пощата или по факса — предимно кратки делови писма. Освен това Сумире запазвала час на Миу при фризьора, маса в ресторант или час скуош. След като приключели, двете си бъбрели известно време, после Миу си тръгвала.
Така Сумире често оставала с часове сама в офиса. Нямало с кого да си говори, но никога не й било скучно или тъжно. Преговаряла уроците си по италиански, които вземала два пъти седмично. Запаметявала неправилните глаголи, слушала касети, по които проверявала произношението си. Изкарала няколко компютърни курса и вече можела да се справя сама с обикновени неизправности. Прегледала файловете, записани на твърдия диск, и постепенно добила представа за работата на Миу.
На онази сватба Миу й разказала накратко с какво се занимава — че поддържа търговски отношения с дребни производители на вино, главно от Франция. Купувала стоката от тях и я предлагала на ресторанти и специализирани магазини в Токио. Понякога организирала концертни турнета в Япония на изпълнители на класическа музика. Всички практически въпроси уреждали големи агенции, а Миу разработвала общия план и отчасти поемала подготовката на турнетата. Специалното й занимание било да издирва неизвестни даровити млади изпълнители и да ги кани да изнесат концерти в Япония.
Сумире така и не разбрала доколко доходен е този неин „частен бизнес“. Счетоводните документи на фирмата били на друг диск и недостъпни без парола. Но какво значение имало това, щом можела да вижда Миу и да говори с нея? При тази мисъл изпадала във възторг и сърцето й биело лудо. „Това е бюрото, на което тя седи. Това е химикалката, с която пише; от тази чашка пие кафе“ — мислела си. Независимо колко банални били задачите, които й поставяла Миу, Сумире се стараела да ги изпълни колкото се може по-добре.