— Как си могла толкова лесно да зарежеш пианото? — колебливо попитала Сумире. — Да не говорим за това, ако не искаш. Просто ми се струва, как да кажа, малко странно. Нали за да станеш пианистка, е трябвало да пожертваш толкова много неща?
— За пианото пожертвах не много неща, както ти каза, а всичко — спокойно отвърнала Миу. — Трябваше да му отдам плътта и кръвта си, всичко, без остатък, и не можех да кажа „не“. Нито веднъж.
— Не съжаляваше ли, че се отказа? Почти си успяла да станеш пианистка. Трябвало е да направиш само още една крачка — и готово.
Миу се вгледала в очите на Сумире, сякаш сама търсела отговор на този въпрос. Дълбок, настойчив поглед, като спокоен поток, на дъното на който се надпреварват безмълвни струи. Единствено времето можело да ги укроти.
— Прощавай. Позволих си твърде много — извинила се Сумире.
— Няма за какво. Просто ми е трудно да говоря за това.
Повече не се върнали на тази тема.
Миу не позволявала да се пуши в офиса й и не понасяла цигарения дим. Затова след като започна работа при нея, Сумире реши, че е получила прекрасна възможност да се откаже от цигарите. Но не й беше никак лесно, тъй като дотогава пушеше по две кутии „Марлборо“ дневно. След месец заприлича на зверче, на което са отрязали рунтавата опашка — напълно загуби душевното си равновесие, което и по-рано не беше особено стабилно. И, както може би сте се досетили, започна да ми се обажда по нощите.
— Не мога да мисля за нищо друго, освен за цигарите. Не мога да спя, а заспя ли, сънувам кошмари. Имам запек. Не мога да чета, не мога да напиша нито ред.
— Всички хора имат подобни проблеми, когато оставят цигарите. Поне в началото — рекох аз.
— Лесно се дават мнения за други хора! — каза рязко тя.
— И то човек, който не е изпушил нито една цигара през живота си.
— Ако не можеш да изказваш свободно мнението си за другите, значи светът се е превърнал в мрачно и опасно място, не мислиш ли? Спомни си само какви ги е вършил другарят Йосиф Сталин.
В другия край на линията Сумире дълго мълча. Тягостно мълчание, като на загиналите на Източния фронт.
— Ало! — извиках.
Накрая тя проговори:
— Не, честно казано, не мисля, че не мога да пиша само защото престанах да пуша. Това може би е една от причините, но има и други. Отказването от цигарите е просто едно оправдание: „Не мога да пиша, защото ми е забранено да пуша. Безсилна съм да сторя каквото и да било.“
— Затова си толкова напрегната?
— Предполагам — рече тя с по-мек тон. — Не че просто не мога да пиша. Онова, което наистина ме безпокои, е, че вече не съм сигурна в самото писане. Преди бях убедена, че призванието ми е да пиша. Вече не съм. Прочетох нещо, написано от мен неотдавна, и то ми се стори твърде отегчително. Не разбрах какво съм искала да кажа. То е като да забележиш отдалеч нечии мръсни чорапи, захвърлени небрежно на пода. Лошо ми става, като си помисля колко време и енергия съм прахосала.
— В такива моменти решаваш да звъннеш на някого в три часа̀ след полунощ и да го събудиш — символично, разбира се — от неговия спокоен знаков сън.
— Кажи ми — заговори Сумире, — някога съмнявал ли си се в онова, с което се занимаваш? Струвало ли ти се е, че си направил погрешен избор?
— Доста често имам такива притеснения — отвърнах.
— Сериозно?
— Да.
Сумире потрака с нокти по предните си зъби. Когато се замислеше, тя често правеше така.
— По-рано почти не са ме налягали подобни притеснения. Не че винаги съм сигурна в таланта си. Не съм чак толкова наивна. Добре знам, че съм себелюбива и своенравна, една ненапълно оформила се личност. Но никога не съм се съмнявала в призванието си. Може да съм допускала грешки, но винаги съм чувствала, че вървя по правилния път.
— Извадила си късмет — казах. — То е нещо като дълъг дъждовен период след засяване на ориза.
— Може би си прав.
— Но в последно време работата се закучи.
— Така е. Не върви и не върви. Понякога ме страх, че всичко, което съм правила досега, е било погрешно. Сякаш сънувам съвсем ясен сън, будя се посред нощ и известно време не мога да разбера кое е истина и кое не е… Такова невероятно усещане. Разбираш ли за какво говоря?
— Мисля, че да.
— Тия дни ме мъчи мисълта, че отпуснатото ми за романи време е изтекло и нищо няма да напиша. Светът гъмжи от глупави, наивни момичета и аз съм просто една от тях. Не виждам по-далеч от носа си и преследвам мечти, които никога няма са се сбъднат. Би трябвало да затворя капака на пианото и да сляза от сцената. Преди да е станало твърде късно.