— Не знам. Но погледни нещата откъм светлата им страна — отказала си цигарите, носиш хубави, чисти дрехи, дори чорапите на краката ти са еднакви, говориш италиански. Знаеш как да подбираш вината по качество, разбираш от компютри и поне засега водиш редовен живот — вечер си лягаш, сутрин ставаш от сън. Все нанякъде трябва да си се устремила.
— Но все още не мога да напиша нито ред.
— Всяко нещо си има периоди на подем и на спад.
Сумире изкриви устни.
— Не мислиш ли, че това, което преживявам, може да се нарече отстъпничество?
— Отстъпничество ли? — Не можах веднага да разбера какво има предвид.
— Отстъпничество. Да измениш на възгледите и убежденията си.
— Наричаш отстъпничество това, че получи работа, обличаш се с хубави дрехи и вече не пишеш романи?
— Именно.
Поклатих глава.
— Преди пишеше, защото искаше да пишеш. Ако повече не искаш, защо да го правиш, нима си длъжна? Да не би да мислиш, че ако не пишеш, някое селце може да изгори напълно? Или някой кораб да потъне? Да се обърка редуването на приливите и отливите? Или пък избухването на революцията да се забави с пет години? Едва ли. Не смятам, че някой би нарекъл сегашния ти живот „отстъпничество“.
— Тогава как би трябвало да се нарече?
Отново поклатих шава.
— Думата „отстъпничество“ звучи твърде архаично и общо взето вече никой не си служи с нея. Все пак може някъде да са останали комуни, в които още се употребява. Не знам със сигурност. Но ми е ясно едно: ако не искаш да пишеш, не пиши. Никой не те кара насила.
— Комуни ли? Имаш предвид създадените от Ленин?
— Онези се наричат колхози. От тях нищо не е останало.
— Не че не искам да пиша — подзе Сумире, след като помисли малко. — Искам, обаче нищо не се получава. Сядам зад писалището си и се опитвам да пиша, но нищо не ми хрумва — никакви идеи, никакви думи, никакви сцени. Нищичко. Не много отдавна имаше безброй неща, за които ми се пишеше. Какво изобщо става с мен?
— Мен ли питаш?
Сумире кимна.
Отпих глътка студена бира и се помъчих да събера мислите си.
— Струва ми се, че в момента търсиш своето място в рамките на ново произведение. Докато си погълната от това търсене, не е необходимо да описваш чувствата си. Навярно е така. Или просто не ти е до това, защото си прекалено заета.
— А ти правиш ли го? Пренасяш ли се мислено в някое произведение?
— Според мен повечето хора живеят в измислен свят. Аз не правя изключение. То е нещо като трансмисията в автомобила. На човека е нужна такава трансмисия между него и суровата действителност. Когато светът те притиска с цялата си тежест, ти използваш лоста, за да превключиш на скорост, която ще ти позволи да понесеш тази тежест. Така запазваш крехкото си тяло. Разбираш ли за какво говоря?
Сумире леко кимна.
— Значи още не съм напълно готова да се впиша в рамките на новото произведение. Това ли искаш да кажеш?
— Най-големият проблем е, че засега самата ти не знаеш какво точно ще е въпросното произведение. Не си наясно как ще се развие сюжетът; стилът още не е определен. Знаеш само името на главния герой. И все пак новото произведение ще те промени напълно, ще станеш друг човек. Ще мине малко време — и то ще започне да работи в твоя полза, ще те подслони под крилото си и може би пред теб ще се открие нов свят. Но моментът още не е настъпил, все още си в несигурна позиция.
— Значи излиза, че съм махнала старата трансмисия, но още не съм затегнала болтовете на новата? А двигателят продължава да работи на празен ход. Така ли?
— Може и така да се каже.
Сумире се начумери, както обикновено, и дълго преследва една злополучна бучка лед със сламката си. Накрая вдигна поглед.
— Разбирам какво имаш предвид под „несигурна позиция“. Как да го обясня… Понякога се чувствам толкова самотна. Обзема ме такава безпомощност, сякаш се обърква цялостното устройство на света — правила, устои, ориентири — и всичко, с което съм свикнала, престава да съществува. Сякаш вече няма земно притегляне и аз се рея из космоса, без да знам къде отивам.
— Като малък изгубен спътник?
— Да, може би.
— Но ти имаш Миу — рекох.
— Да, поне засега.
За малко се възцари тишина.
— Мислиш ли, че тя се стреми към същото? — попитах.
Сумире кимна.
— Убедена съм. Толкова силно, колкото и аз.
— И физически ли?
— Трудно е да се каже. Засега не мога да разбера какво изпитва към мен. И това ме кара да се чувствам объркана и отчаяна.
— Класическа загадка.
Вместо да отговори, Сумире пак сви устни.
— Но ти самата си наясно с чувствата си, знаеш какво искаш, нали?