Тя кимна веднъж, недвусмислено. Беше напълно сериозна. Отпуснах се на стола и сключих ръце зад главата си.
— Няма ли да ме намразиш след всичко, което ти казах? — попита Сумире. Думите й, наподобяващи реплика от стар черно-бял филм на Жан-Люк Го дар, прозвучаха някъде отвъд рамките на съзнанието ми.
— Не, няма да те намразя.
Следващата ми среща с нея бе две седмици по-късно, в един неделен ден, когато й помогнах да се пренесе в друга квартира. Съвсем спонтанно бе решила да се премести и аз бях единственият човек, който отиде да й помогне. С изключение на книгите, вещите й бяха съвсем малко, така че бързо се справихме. Ето поне една полза от бедността.
Взех от един приятел микробус „Тойота“ и превозих покъщнината на Сумире до новото й жилище в района „Йойоги-Уехара“. Всъщност то не беше чак толкова ново или пък нещо особено на вид, но в сравнение с предишната й барака в „Кичиджоджи“ — която трябва да бъде включена в списъка на историческите паметници — определено бе крачка напред. Беше й го намерил един приятел на Миу — агент по недвижими имоти. Освен удобното местоположение и наемът бе поносим, а от прозорците се разкриваше хубава гледка. Беше и два пъти по-голямо от предишното й жилище. Правилно бе решила да се премести там. Паркът Йойоги бе наблизо и, при желание, тя можеше да ходи пеш на работа.
— От следващия месец ще работя пет дена седмично — заяви тя. — Тридневната работна седмица не е ни рак, ни риба; много по-добре е да ходя на работа всеки ден. Сега се налага да плащам по-висок наем, а Миу смята, че няма да ми се отрази зле, ако стана редовен служител във фирмата. А и дори да си седя вкъщи, няма да напиша нито ред.
— Идеята не е лоша — отбелязах аз.
— Ако работя всеки ден, ща не ща животът ми ще стане по-организиран и нормален и навярно ще престана да ти се обаждам в три и половина през нощта. Ето още един безспорен плюс.
— Огромен плюс — рекох аз. — Но е жалко, че ще живееш толкова далеч от мен.
— Наистина ли мислиш така?
— Разбира се. Искаш ли да изтръгна сърцето си, за да те убедя?
Седях на голия под — направо на дъските, в новата квартира на Сумире, облегнат на стената. Сумире имаше толкова малко покъщнина, че жилището й изглеждаше пусто и необитавано. Прозорците бяха без пердета, книгите, които не се побираха на лавиците, лежаха накамарени на пода като група интелектуалци бежанци. Голямото огледало за цял ръст на стената, подарък от Миу по случай преместването в новата квартира, бе единственият предмет, който биеше на очи. Вечерният ветрец довяваше граченето на врани от парка. Сумире се настани до мен на пода.
— Знаеш ли какво? — рече.
— Какво?
— Ако бях някаква безполезна лесбийка, щеше ли да останеш мой приятел?
— Дори да беше безполезна лесбийка, това нямаше да промени нищо. Животът ми без теб би бил като „Най-големите хитове“ на Боби Дарин без „Мак Ножът“.
Сумире присви очи и ме погледна.
— Не съм сигурна, че схванах метафората, но май искаше да кажеш, че без мен ще се чувстваш много самотен, така ли?
— Така е горе-долу — отвърнах.
Сумире отпусна глава на рамото ми. Косата й бе прихваната с шнолка и можех да видя малките й, прелестни уши, толкова хубави, сякаш току-що бяха сътворени. Нежни, леснораними уши. Усещах дъха й по кожата си. Тя бе с розови шорти и избеляла, синя тениска, под която се очертаваха дребните й зърна. Долавяше се слаб мирис на пот. Нейната и моята пот — две миризми, смесили се неусетно в една.
Прииска ми се да я прегърна. После ме обзе страстно желание да я поваля на пода. Ала знаех, че усилието щеше да е напразно. Нищо нямаше да се получи. Взех да се задъхвам, зрителното ми поле внезапно се стесни. Времето не можеше да намери изход и се луташе като обезумяло. Непреодолимото желание се надигна и изду панталона ми. Страшно се смутих. Помъчих се да се овладея. Поех си дълбоко въздух, затворих очи и в този непрогледен мрак започнах бавно да броя. Но желанието ми бе толкова силно, че очите ми се насълзиха.
— Ти също ми харесваш — каза Сумире. — Повече от всички в този огромен свят.
— След Миу, имаш предвид.
— С Миу е малко по-различно.
— Как по-различно?
— Чувствата, които изпитвам към нея, са различни от онези, които имам към теб. Тоест… хм. Как да се изразя?
— Ние, жалките, посредствени хетеросексуални мъже имаме удобен израз за това — рекох аз. — Казваме, че ни е станал.
Сумире се засмя.
— Никога не съм искала нищо особено от живота, освен да стана писателка. Винаги съм се задоволявала с онова, което имам. Но сега, точно в този момент, искам Миу. Много, много силно. Искам да я притежавам, да бъде моя. Просто не мога иначе. Нямам никакъв друг избор. Нито един. Не знам защо стана така. Разбираш ли?