Много харесвам новото си жилище. Местенето е неприятно нещо (макар че ти свърши повечето работа, за което съм ти безкрайно благодарна, все пак си е мъка). Но след като веднъж си се нанесъл, разбираш, че е наистина хубаво. Наблизо няма кукуригащи петли, както в Кичиджоджи, но вместо тях е пълно с кресливи врани, които напомнят на ридаещи старици. Призори се събират на големи ята в парка Иойоги и започват така силно да грачат, че сякаш настъпва краят на света. Няма нужда от будилник. Може ли да се спи при такава гюрултия? Благодарение на враните сега и аз като теб живея живот на фермер — лягам си рано, ставам рано. Започвам да разбирам какво е някой да ти се обади в три и половина през нощта. Започвам да разбирам, обърни внимание.
Пиша това писмо в едно кафене на открито, на някаква забутана улица в Рим. Пия на малки глътки еспресо, гъсто като дяволска пот, и не ме напуска странното чувство, че вече не съм аз. Трудно е да се обясни с думи, но сякаш, докато съм спала дълбоко, някой е дошъл, разглобил ме е на части и пак ме е сглобил набързо. Такова е усещането. Схващаш ли какво ми е на ума?
Като се погледна, разбирам, че съм си съвсем същата, но чувствам, че има разлика, че не съм такава, каквато бях преди. Не че ясно си спомням каква бях преди. Откакто слязох от самолета, не мога да се отърся от тази напълно реална, деструктивна халюцинация. Халюцинация? Струва ми се, че тя е действителност…
Седя тук и се питам: «Защо сега съм тъкмо в Рим, а не другаде?» — и всичко около мен започва да ми се струва нереално. Разбира се, ако проследя отначало докрай как се озовах тук, може да стигна до някакво обяснение, но знам, че то ще ми прозвучи неубедително. Аз, която седя тук, и онова обичайно «аз», което познавам, не са в синхрон. Иначе казано, съвсем не е необходимо да бъда тук, но въпреки това съм тук. Знам, че се изразявам неясно, но ти ме разбираш, нали?
Едно мога да кажа със сигурност: бих искала да си тук с мен. Когато съм далеч от теб, макар и с Миу, ми е тъжно и самотно. Колкото по-далече сме един от друг, толкова по-силно е това усещане. Колко хубаво би било, ако и ти усещаш раздялата ни по същия начин.
Та двете с Миу в момента се шляем из Европа. Тя трябваше да пътува по работа до Италия и Франция и отначало планираше да замине сама за две седмици, но после пожела да я придружа като нейна секретарка. Една сутрин просто ми го заяви и направо ме шокира. Макар и да се наричам нейна «лична секретарка», не смятам, че тя има някаква полза от мен; от друга страна, това преживяване ще ми се отрази добре, а Миу казва, че пътуването ми е като награда, задето съм престанала да пуша. Излиза, че ненапразно понесох толкова мъки.
Първото ни кацане бе в Милано, разгледахме града, после наехме синьо «Алфа Ромео» и поехме на юг по автострадата. Посетихме неколцина винари в Тоскана, сключихме сделки, а след това прекарахме няколко дни в малко градче, където живяхме в разкошен хотел. После се отправихме към Рим. Деловите разговори обикновено се водеха на английски или на френски, така че не можах да се проявя, но във всекидневното общуване италианският ми ни помага доста често. Ако бяхме заминали за Испания (за съжаление няма да се случи при това пътуване), щях да бъда много по-полезна на Миу.
«Алфа Ромеото», което наехме, беше с ръчна смяна на скоростите, а аз нищо не разбирам от това. Миу шофира през цялото време. Оставаше зад волана часове наред, без да се умори. Гледах я с каква невероятна лекота превключва скоростите по неравния лъкатушещ път покрай безкрайните тоскански хълмове и тръпнех (не се шегувам). Да съм с нея толкова далеч от Япония и просто да си живеем двете — нищо друго не ми е нужно. Ако можеше пътуването ни да няма край…
Започна ли да описвам чудесната италианска кухня и вината, писмото ще стане прекалено дълго, така че за това — някой следващ път. В Милано направихме голяма обиколка по магазините, накупихме разни неща: дрехи, обувки, бельо. Аз си купих само една пижама (бях забравила да си взема своята). Не нося много пари, а наоколо има толкова красиви неща, че не мога да реша на какво да се спра. При такава ситуация, умът ми изключва, сякаш му изгарят бушоните. Стига ми просто да съм с Миу, докато тя пазарува. Тя е много добра в това отношение — подбира само най-красивите, най-качествените вещи и купува част от тях. Сякаш се опитва да намери най-вкусното късче на някое ястие. Много е съобразителна и е просто прелестна. Когато я наблюдавах как разглежда едни скъпи копринени чорапи и бельо, дъхът ми секна. По челото ми избиха капки пот. Не ти ли се струва твърде странно? Момиче съм все пак. Но стига за пазаруването. Ако описвам подробно всичко, писмото ще стане прекалено дълго.