В хотелите се настаняваме в отделни стаи. Явно Миу е много педантична в това отношение. Само веднъж, във Флоренция, когато не знам как ни объркаха резервацията, се наложи да делим една стая. Имаше две легла, но само при мисълта, че ще нощуваме заедно, сърцето ми силно затуптя. Зърнах я, увита с кърпа, да излиза от банята и после да се преоблича. Аз, естествено, се престорих, че не гледам и чета книга, но надничах крадешком. Миу има великолепно телосложение. Не беше напълно гола, носеше оскъдно бельо, но независимо от това неволно се загледах в нея и дъхът ми секна. Тя е стройна, със стегнат задник, много, много привлекателна. Да можех само да ти я покажа… Макар че това звучи странно, нали?
Представих си, че гъвкавото й, стройно тяло ме обгръща. Лежах в леглото в една стая с нея и в съзнанието ми витаеха най-различни неприлични сцени. Изведнъж взе да ми се струва, че полека-лека се понасям към някакво друго място. «От превъзбудата е» — помислих си. Същата нощ ми дойде мензисът, малко преждевременно. С две думи, истинска мъка. Хмм. Интересно защо ли ти пиша за това? Просто още една подробност от живота ми, нищо повече.
Снощи бяхме на концерт. Нямахме големи очаквания, тъй като сезонът е свършил, но попаднахме на невероятно изпълнение. Марта Аргерих свири Концерт за пиано № 1 от Лист. Обожавам това произведение. Дирижираше Джузепе Синополи. Изумителна, фантастична музика, достойна за музиканти от такъв ранг! Лее се плавно и открива пред теб съвсем неочаквани хоризонти. Но като се замисля, тя като че ли беше твърде съвършена за моя вкус. Според мен Лист трябва да звучи не чак толкова гладко, малко «съмнително», да речем — така, както свирят на големите селски празници, такава една приземена интерпретация би му подхождала повече. С изключение на сложните и възвишени места, тази музика предизвиква в мен трепетно вълнение — ето кое ми харесва най-много. По този въпрос двете с Миу сме единодушни. Във Венеция се провежда фестивал на Вивалди и се каним да го посетим. Помниш ли как двамата си говорехме за литература? Така двете с Миу можем до безкрай да разговаряме за музика.
Колко дълго стана това писмо! Взема ли веднъж писалката, не мога да спра по средата. Винаги е било така. Макар да казват, че добре възпитаните момичета не злоупотребяват с гостоприемството на домакините, започна ли да пиша нещо, поведението ми е ужасно. (Дали това се случва само като пиша…?) Един сервитьор с бяло сако все току ме поглежда изпод вежди. Но ръката ми се умори, а и хартията ми е на свършване, така че ще се ориентирам към приключване.
Миу отиде да посети свои стари приятели в Рим, а аз излязох да поскитам сама по улиците около хотела, попаднах на това кафене и седнах да ти пиша. Сякаш се намирам на необитаем остров и ти пращам послание в бутилка. Странно, когато не съм с Миу, не ми се ходи никъде. Изминах целия път до Рим, тук съм за пръв път в живота си (кой знае дали няма да е последен), но просто нямам желание да отида да разгледам онези прочути руини и фонтани. Дори по магазините не ми се ходи. Стига ми просто да седя тук в кафенето, да душа като куче миризмите на града, да се вслушвам в гласовете и звуците и да гледам лицата на минувачите.
Сега забелязвам, че докато ти пиша, онова особено усещане, за което споменах в началото — че «сякаш са ме разглобили на части», като че започна да изчезва. Вече не ме безпокои чак толкова. Същото чувствах и когато излизах от телефонната будка след дългите ни среднощни разговори. Може би ти ми влияеш така?
Какво мислиш, а? Във всеки случай, моли се за моето щастие и успех. Нуждая се от молитвите ти.
Засега чао.
P.S. Ще съм си у дома към 15 август. Тогава ще вечеряме заедно, преди лятото да е свършило. Вече ти обещах!“
След пет дена пристигна второ писмо, изпратено от някакво френско селце, името на което не ми говореше нищо. То бе по-кратко от първото. Миу и Сумире оставили в Рим наетата от тях кола и отпътували с влак за Венеция. Там слушали Вивалди цели два дни. Повечето концерти бяха изнесени в църквата, в която Вивалди служел като абат. „Дотолкова се наслушах на Вивалди, че ще съм доволна, ако в близките шест месеца не чуя и една нота, сътворена от него“ — пишеше Сумире. По-нататък описваше колко вкусни били морските деликатеси, печени във фолио, които двете с Миу яли в един венециански ресторант. Описанията й бяха толкова образни, че ми се прииска моментално да се отправя към Венеция, за да опитам въпросните ястия.