Но не можех да я обикна. Когато бях с нея, никога не се пораждаше оная безусловна, естествена задушевност, която възникваше между мен и Сумире. Не ме напускаше чувството, че помежду ни има тънко, прозрачно було. Видима или не, винаги оставаше една бариера. Постоянно ни връхлитаха неловки мълчания — особено когато се разделяхме. Нищо подобно не се случваше, когато бях със Сумире. При всяка следваща среща с тази жена, все по-ясно разбирах колко ми е нужна Сумире.
Щом тя си тръгна, излязох да се разходя сам и известно време бродех безцелно, а после влязох в един бар близо до гарата и си поръчах „Кънедиан клъб“ с лед. Както обикновено, в подобни моменти се чувствах най-окаяния и ненужен човек на земята. Пресуших светкавично първото питие и си поръчах второ. Затворих очи и си представих Сумире — как полугола се пече на слънце върху белите пясъци на гръцкия остров. На масата до моята се забавляваше компания от четири момчета и момичета, явно студенти. Пиеха бира и се смееха гръмко. Звучеше старо, до болка познато парче на Хюи Луис и „Нюз“. Разнасяше се миризма на пица.
„Кога ли си бе отишла младостта ми?“ — помислих си изведнъж. Нима краят й е вече настъпил? Та нали съвсем неотдавна все още бях едва пред прага на зрелостта. Тогава, само преди няколко години, две-три песни на Хюи Луис и „Нюз“ бяха хитове. А сега? Сега се въртя безспир в затворен кръг. Знам, че не отивам никъде, че се движа безцелно, но не мога да спра. Трябва да продължа в същия дух, иначе няма да оцелея.
Същата нощ ми се обадиха от Гърция. В два часа̀.
Но не беше Сумире. Беше Миу.
7
Първо чух плътен мъжки глас да произнася името ми и със силен английски акцент да пита: „Дали съм попаднал на човека, когото търся?“ Бях заспал дълбоко. Умът ми блуждаеше по безкрайно оризище в дъждовна буря и не можех да разбера какво става. Чаршафите още пазеха блед спомен за следобедното любене, но фактите от живота ми не се съгласуваха с действителността, сякаш бях загубил представа къде точно се свързват с нея, подобно на неправилно закопчана жилетка. Мъжът повтори името ми.
— Дали съм попаднал на човека, когото търся?
— Да — отвърнах. Името, което той произнесе, не звучеше съвсем като моето, но все пак разбрах, че звънят на мен. Известно време в слушалката се чуваше упорито пращене, сякаш се блъскаха две различни въздушни маси. „Сигурно Сумире се обажда от Гърция“ — помислих си. Подържах слушалката настрани от ухото си в очакване да прозвучи нейният глас. Но когато отсреща заговориха, не бе Сумире, а Миу.
— Навярно знаете коя съм. Сумире споменавала ли ви е за мен?
— Да — отвърнах.
Гласът й звучеше изопачен, сякаш от някаква неорганична материя, но това не ми попречи да доловя напрежението в него. Като че ли нещо твърдо и студено, като облаци изкуствен лед, потече от телефона в стаята ми и окончателно ме разбуди. Седнах в леглото и хванах по-добре слушалката.
— Налага се да говоря бързо — напрегнато рече Миу. — Обаждам се от един гръцки остров и е почти невъзможно да се свържа с Токио, без връзката да прекъсне. Опитвах много пъти и най-сетне успях. Така че, ако не възразявате, ще прескоча формалностите и ще говоря по същество.
— Разбира се — казах.
— Можете ли да дойдете тук?
— Имате предвид в Гърция?
— Да. И то колкото се може по-скоро.
Избърборих първото, което ми хрумна:
— Нещо се е случило със Сумире ли?
Последва кратка пауза, колкото Миу да си поеме дъх.
— Все още не знам. Но ми се струва, че тя би искала да дойдете тук. Сигурна съм.
— Така ли мислите?
— Не мога да говоря за това по телефона. Всеки момент може да ни прекъснат, освен това въпросът е деликатен и предпочитам да поговорим на четири очи. Ще ви платя пътните разходи. Просто елате. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Купете си билет — първа класа, какъвто искате… и елате.
Новият учебен срок започваше след десет дена. Трябваше да се върна дотогава, но щях да успея, ако веднага заминех за Гърция. До началото на занятията се налагаше да отида един-два пъти до училището по работа, но можех да помоля някой колега да ме замести.
— Почти сигурен съм, че мога да дойда — рекох. — Да, мисля, че мога. Но къде точно трябва да замина?
Тя каза името на острова. Записах го на обложката на една книга, която бе до възглавницата ми. Звучеше някак познато.
— Пътувайте със самолет от Атина до Родос, после се качете на ферибота. До острова има ферибот два пъти дневно, сутрин и вечер. Ще ви посрещна на пристанището. Ще дойдете ли?
— Мисля, че да. Ще се оправя някак. Само че… — не успях да завърша, тъй като връзката се разпадна. Внезапно, насилствено, както се отсича въже с брадва. И отново се чу онова ужасно пращене. Почаках около минута със слушалката до ухото си и с надеждата пак да ни свържат, но остана само неприятният шум. Затворих телефона и станах от леглото. В кухнята изпих чаша студен чай от ечемик и като се облегнах на хладилника, се помъчих да се съсредоточа.