Миу се усмихнала. Тъжна, сърдечна усмивка, подобна на отдавна скътана скъпоценност, извадена от дъното на скрин. Очите й пленително се притворили. Тя протегнала ръка и с дългите си, тънки пръсти нежно разрошила и без това чорлавата коса на Сумире. Този жест бил толкова внезапен и все пак естествен, че Сумире неволно му се поддала и на свой ред се усмихнала.
От този ден насетне Сумире започнала да нарича Миу моят любим спътник. Обичала звученето на тези думи. Напомняли й за кучето Лайка, за изкуствения спътник, реещ се безшумно сред космическия мрак. От миниатюрния му илюминатор гледат черните, блестящи очи на Лайка. Какво ли вижда тя сред безкрайната вселенска самота?
Разговорът за спътника се провел на тържество по случай сватбата на братовчедка на Сумире, в луксозен хотел в Ака-сака. Сумире не била в особено приятелски отношения със своята братовчедка; всъщност изобщо не можела да я понася. Подобен род гощавки бяха истинско мъчение за нея, но от тази не успяла да се измъкне. Нейното място и това на Миу се оказали съседни на масата. Миу не се впуснала в подробности, но като че ли давала уроци по пиано, или нещо такова, на братовчедката на Сумире — помагала й да се подготви за приемните изпити в консерваторията. Познавали се отскоро, но Миу била поканена на сватбата и решила да отиде.
В мига, когато Миу докоснала косата й, Сумире се влюбила в нея. Сякаш, докато вървяла през обширно поле, била поразена от внезапна мълния. Преживяла нещо като божественото откровение за твореца. Ето защо в този момент за нея нямало никакво значение това, че се случило да се влюби в жена.
Не мисля, че Сумире изобщо бе имала нещо като интимен приятел. В гимназията дружала с няколко момчета, с които ходела на кино или да поплуват заедно. Не бих могъл да си представя някоя от тези връзки да е станала особено сериозна. Сумире бе твърде погълната от желанието си да стане писателка, та да се влюби истински в някого. Ако в последните класове на гимназията е правила секс или нещо подобно, сигурен съм, че е било не толкова от сексуално желание или любов, колкото от „литературно любопитство“.
— Знаеш ли, така и не мога да разбера какво нещо е сексуалното желание — рече ми тя веднъж със сериозно изражение. Това се случи малко преди да напусне института, струва ми се. Беше пресушила пет бананови дайкирита и бе доста наквасена. — Как изобщо настъпва то, на какво може да се оприличи? Ти как би го описал?
— Сексуалното желание не е нещо, което човек разбира с ума си — изложих поредното си съвсем уместно становище. — То просто съществува.
Тя ме гледа внимателно известно време, сякаш бях апарат, движен от неизвестен дотогава енергиен източник. След това загуби интерес, вторачи се в тавана и разговорът постепенно затихна. Явно бе решила, че няма никакъв смисъл да разговаря с мен на подобни теми.
Сумире бе от град Чигасаки. Родният й дом се намирал досами морския бряг и често се чувало сухото почукване на носените от вятъра песъчинки по прозорците. Баща й бил зъболекар и имал частен кабинет в Йокохама. Бил изключително красив, особено впечатление правел безукорно правилният му нос, благодарение на който приличал на Грегъри Пек в „Омагьосан“3. Според Сумире нито тя, нито брат й наследили красивия нос на баща им. Тя намираше за странно това, че гените, създали въпросния нос, просто изчезнали. Твърдеше, че ако действително са били погребани завинаги на дъното на генетичния басейн, значи светът се изражда. Толкова възхитителен бил този негов нос.
Бащата на Сумире бил почти митичен герой за жените в областта на Йокохама, нуждаещи се от зъболечение. В кабинета си винаги носел хирургическа шапка и широка маска, така че пациентите виждали само очите и ушите му. Но дори в този вид било очевидно, че е много привлекателен. Красивият му, мъжествен нос внушително се подавал изпод маската, събуждайки неприлични асоциации, и карал пациентките му да се изчервяват. Миг по-късно — без да ги е грижа дали здравната им осигуровката ще покрие разходите — те се влюбвали.
Майката на Сумире починала едва на трийсет от вроден порок на сърцето. Сумире още нямала навършени три години. За майка си имаше само един смътен спомен — за мириса на кожата й. От нея бяха останали само две-три фотографии — една от сватбата й и няколко моментални снимки със Сумире, направени веднага след раждането й. Сумире обичаше да вади стария си фотоалбум и да ги разглежда. Майката на Сумире като външност не била нищо особено, меко казано. Най-обикновена къса прическа, неугледно облекло, неприятна усмивка. Имаш чувството, че ако направи крачка назад, ще се слее със стената. Сумире се стараела да запечата в своята памет лика на майка си, защото тогава не било изключено двете да се срещнат насън, да се хванат за ръце, да си побъбрят до насита. Ала нищо не се получавало. Струвало й се, че уж е запомнила това лице, но споменът за него много скоро избледнявал — дотолкова, че ако срещнела майка си на улицата посред бял ден, щяла да я отмине, без да я познае.