Малко преди дванайсет се обадих на една от колегите ми. Казах й, че с мой роднина се е случило нещастие и се налага да замина.
— Ще се върна в Токио след около седмица. Можеш ли да ме заместиш? В училище до началото на занятията остана за довършване още малко работа.
— Няма проблеми — отвърна тя. Не бе трудно да се договорим. Много пъти си бяхме помагали така. — Закъде заминаваш? — попита.
— За Шикоку — отговорих. Просто не можах да й кажа, че ще пътувам за Гърция.
— Съжалявам, че е по неприятен повод. Но гледай да се върнеш навреме за началото на учебна година. И ми купи сувенир, ако може.
— Разбира се — казах. По-късно щях да измисля как да уредя това.
Отидох в салон за пасажери бизнес класа, излегнах се на един диван и задрямах. Сънят ми бе неспокоен. Светът изгуби своята реалност. Цветовете станаха неестествени, отделните предмети — бутафорни, детайлите им — абсурдни. Фонът беше от папиемаше, звездите — от алуминиево фолио. Виждаха се лепилото и главичките на пироните, които ги придържаха. Непрекъснатите оповестявания по високоговорителите на летището пробягваха през съзнанието ми. „Пътуващите за Париж с редовен полет 275 на авиокомпания «Еър Франс»…“ В средата на този несвързан сън — или неустойчиво будуване — си помислих за Сумире. Подобно на кадри от стар документален филм, в главата ми хаотично изплуваха откъслечни спомени за места, където сме били заедно, и за моменти, които сме преживели. Но в суматохата на летището, със сновящите насам-натам пътници, нашият общ малък свят изглеждаше нищожен, безпомощен, несигурен. И на двама ни не достигаха познания и способности да го променим към добро. Нямахме надеждна, яка опора. Бяхме просто жалки, дребни същества, носени от един упадък към друг, две същества на път да се превърнат в нищо.
Събудих се, облян в неприятна пот, ризата ми бе прилепнала към гърдите. Тялото ми бе отпуснато, краката ми — отекли. Имах чувството, че съм погълнал покрито с тежки черни облаци небе. Сигурно съм изглеждал пребледнял, защото служителка от персонала на салона, която минаваше наблизо, ме попита загрижено лошо ли ми е.
— Добре съм — отвърнах, — голяма жега е.
— Да ви донеса ли някаква студена напитка? — попита тя.
Помислих малко и си поисках бира. Тя ми донесе хладна влажна кърпа за лице, бира „Хайнекен“ и пакетче солени фъстъци. Избърсах потта от лицето си, изпих половината бира и се почувствах по-добре. Успях да поспя още малко.
Самолетът излетя от летище Нарита по разписание, в посока към Северния полюс и кацна в Амстердам. За да поспя по време на полета, изпих две-три уискита, а когато се събудих, хапнах малко. Почти нямах апетит и се отказах от закуската. Не исках да мисля за нищо, затова, когато бях буден, се съсредоточавах върху Конрад.
В Амстердам се прехвърлих на друг самолет, пристигнах в Атина, отидох на летището, обслужващо вътрешни полети, и почти без да се наложи да чакам, се качих на „Боинг-727“ за Родос. Самолетът беше претъпкан с бодри младежи от цял свят. Всички бяха добили загар, бяха по тениски или с тънки пуловери без ръкави и джинси със сцепени крачоли.
Много от момчетата бяха решили да си оставят бради (или може би бяха забравили да се обръснат), имаха рошави дълги коси, събрани на тила в конска опашка. С плътните си бежови панталони, бяло поло с къси ръкави и тъмносиньо памучно сако аз изглеждах съвсем не на място. Дори бях забравил да си взема слънчеви очила. Но кой можеше да ме вини? Само преди няколко часа седях в апартамента си в Кунитачи и си блъсках главата над въпроса, какво да правя с насъбралите се отпадъци13. На гишето за информация на родоското летище попитах къде мога да се кача на ферибота до острова. Оказа се, че пристанището е наблизо. Може би щях да успея да хвана вечерния ферибот.
— А дали има места? — попитах за всеки случай.
— Все ще се намери място за още един човек — отвърна жената на гишето, която бе с остър нос и на неопределена възраст. — Това да не е асансьор? — добави тя и махна недоволно с ръка, сякаш искаше да се отърве от мен.
Хванах такси и поех към пристанището.
— Много бързам — рекох на шофьора, но той като че не обърна внимание на думите ми. Колата беше без климатик и през отворения прозорец нахлуваше горещ, прашен въздух. Шофьорът през цялото време ломотеше на развален английски някаква гневна филипика относно единната европейска валута. Съгласявах се с него от учтивост, но всъщност не го слушах, а гледах менящия се пейзаж вън. Родоските улици бяха облени в ослепителна светлина. Небето беше безоблачно и нямаше и намек за дъжд. Слънцето нажежаваше каменните фасади на къщите. Слой прах покриваше чворестите дървета покрай пътя, под чиито сенки или под опънати тенти седяха хора и почти безмълвно съзерцаваха света. Започнах да се питам, дали не съм попаднал на погрешно място. Ала написаните с гръцки букви ярки реклами на цигари и узо по протежение на цялото шосе от летището към града, разсеяха всичките ми съмнения, че съм в Гърция.
13
През последните години в Япония съществува практика битовите отпадъци да се изнасят в определени дни от седмицата. Лете хората, пропуснали времето за събирането им, се принуждават да ги замразяват в хладилника си. — Б.пр.