Вечерният ферибот все още бе на пристанището. Оказа се доста по-голям, отколкото си бях представял. В задната му част имаше специално място за автомобили и два средни по размери камиона, пълни с хранителни продукти и разни дребни товари, и едно старо „Пежо Седан“ вече чакаха корабът да отплава. Купих си билет, качих се и тъкмо заех мястото си на един шезлонг, когато отвързаха въжето към кея и двигателите забучаха. Въздъхнах и вдигнах поглед към небето. Сега ми оставаше само да чакам корабът да ме отведе там, където отивах — на острова.
Свалих пропитото си с пот прашно сако, сгънах го и го натъпках в сака. Беше пет часът следобед, но слънцето бе още високо и окъпваше всичко наоколо в ярка светлина. Под брезентовия навес откъм носа полъхваше ветрец и аз почувствах, че спокойствието ми полека-лека се възвръща. Мрачните мисли, връхлетели ме на летището в Нарита, бяха изчезнали, макар все още да усещах в устата си лека горчилка.
На палубата имаше само неколцина туристи и аз си помислих, че островът, към който се бях отправил, явно не може да се похвали с особени забележителности. Повечето пътници бяха местни жители, предимно възрастни хора, които очевидно работеха в Родос и се връщаха вкъщи в края на деня. Държаха внимателно в краката си пакетите с покупки, сякаш бяха леснораними животинчета. Лицата им бяха гравирани с дълбоки бръчки и почти лишени от емоция. Сякаш безпощадното слънце и тежкият физически труд бяха заличили изражението им.
Имаше и няколко млади войници с ясни, още детински погледи. Плътните им ризи с цвят каки бяха почернели на гърба от пот. Обгърнали с ръце тежките си наглед туристически раници, направо на палубата седяха двама души с вид на хипита. И двамата бяха кльощави, с дълги крака и мрачни физиономии.
Имаше и една гръцка девойка с дълга пола. Беше черноока хубавица. Вятърът вееше дългата й коса, докато тя оживено си бъбреше с приятелките си. Около ъгълчета на устата й играеше лека усмивка, сякаш предстоеше да й се случи нещо много приятно. Златните й обеци проблясваха ослепително на слънцето. Войници се бяха облакътили на перилата, пушеха със сериозни физиономии и от време на време хвърляха бегли погледи към момичето.
Пиех лимонадата, която си бях купил от бюфета на ферибота, и гледах дълбокото синьо море и малките островчета, покрай които преминавахме. Всъщност повечето бяха не острови, а по-скоро напълно безлюдни скали в морето. Накацалите по върховете им бели морски птици оглеждаха морската шир в търсене на риба и не обръщаха никакво внимание на кораба. В подножието на скалите се разбиваха вълни и ги опасваха с ослепителна ивица бяла пяна. Сегиз-тогиз зървах и някой обитаем остров, обрасъл с упорити и яки наглед дървета, а склоновете му бяха осеяни с къщи, оградени с бели дувари. В тесните заливчета се поклащаха боядисани в ярки цветове лодки. Високите им мачти чертаеха дъги в такт с движението на вълните.
Седящият до мен сбръчкан старец ми предложи цигара.
— Благодаря — усмихнах се и му показах с жест, че не пуша. Тогава той ми подаде ментова дъвка. Приех я и след като му благодарих, продължих да съзерцавам морето и да дъвча дъвка.
Минаваше седем, когато фериботът достигна острова. Слънцето вече не напичаше толкова силно, но небето сияеше като преди и лятната светлина стана като че още по-ярка. На белите стени на една сграда на пристанището с огромни черни букви бе написано името на острова, досущ като грамадна фирмена табела. Фериботът акостира бавно на кея и пасажерите, нарамили багажа си, заслизаха един по един по подвижното мостче. До пристанището имаше кафене на открито и посрещачите чакаха там.
Още със слизането на брега се огледах за Миу. Но не се виждаше жена, която би могла да е тя. Няколко пъти при мен идваха съдържатели на странноприемници да ме питат има ли къде да нощувам, не търся ли хотел. „Не, не търся“ — отвръщах, поклащайки глава. Въпреки това, преди да се отдалечи, всеки ми пъхваше в ръката визитката си.
Слезлите заедно с мен от кораба се пръснаха във всички посоки. Натоварените с покупки закрачиха тежко към домовете си, туристите се запътиха към хотелите и странноприемниците. След кратки прегръдки или ръкостискания посрещаните и техните завръщащи се близки или приятели също поеха нанякъде. Двата камиона и пежото слязоха на брега и потеглиха с бръмчене. Дори скупчилите се на пристанището любопитни котки и кучета не след дълго се махнаха. Останахме само няколко почернели от слънцето старци, разполагащи с много свободно време, и аз, оглеждащ се нелепо със сака си в ръка.