Доколкото разбрах от прочетеното, това бе един обикновен гръцки остров, който с нищо не се отличаваше от останалите. Неизвестно защо обаче неколцина англичани го намерили особено пленителен (британците са си малко особняци) и с голямо усърдие построили цяла колония летни вили на едно възвишение близо до пристанището. В края на 60-те години на двайсети век тук се заселили няколко английски писатели и съзерцавайки синьото море и белите облаци, пишели романите си, някои от които получили висока оценка от страна на критиката. Благодарение на това островът се сдобил в британските литературни кръгове със славата на романтично кътче. Впрочем местните жители не проявявали почти никакъв интерес към този забележителен момент от културата на своя остров.
Прочетох всичко това, за да отвлека вниманието си от измъчващия ме глад. Затворих брошурата и отново се огледах. Старците в кафенето не преставаха да гледат морето, сякаш участваха в състезание по дълго взиране в една точка. Вече беше осем часът и гладът ми прерасна в истинска физическа болка. Някъде печаха месо, риба на скара, и миризмата стисна стомаха ми като енергичен мъчител. Не можех повече да търпя. Станах, взех сака си и тъкмо се канех да ида да потърся ресторант, когато забелязах една жена.
Тя се спускаше бързо по каменните стъпала, осветена от ко̀сите лъчи на залязващото слънце, което най-сетне бе започнало да потъва в морето. Бялата й, дълга до коленете пола се поклащаше леко. Бе обута с полукецове, а краката й бяха стройни като на момиче. Носеше светлозелена блузка без ръкави, шапка с тясна периферия и малка дамска чанта през рамото. Походката й бе толкова непринудена, толкова обикновена, тя така естествено се вписваше в пейзажа, че отначало я помислих за местна жителка. Жената обаче се насочи право към мен и колкото повече се приближаваше, толкова по-ясни ставаха азиатските черти на лицето й. Почти машинално седнах на стола, после пак станах. Жената свали слънчевите си очила и произнесе името ми.
— Съжалявам за закъснението — каза тя. — Трябваше да отида до полицейския участък и цялата бумащина там отне страшно много време. Освен това изобщо не предполагах, че ще пристигнете днес. Очаквах ви най-рано утре по обяд.
— Нямах никакви проблеми с транспорта — рекох аз. Полицейски участък?
Миу ме погледна право в очите и едва забележимо се усмихна.
— Щом с вас всичко е наред, нека отидем някъде да хапнем и да си поговорим. От сутринта не съм яла нищо. А вие? Гладен ли сте?
— Много.
Тя ме заведе в една таверна на тиха уличка близо до пристанището. Току до входа бе поставено барбекю, на което се печаха най-различни пресни морски деликатеси. Миу ме попита обичам ли риба и аз отговорих утвърдително. Тя се обърна към сервитьора и поръча нещо на развален гръцки. Отначало той донесе гарафа бяло вино, хляб и маслини. Без тостове и други церемонии си наляхме и започнахме да пием. За да намаля пристъпите на глада, хапнах малко от твърдия хляб и няколко маслини.
Миу беше красива. Веднага отбелязах това като очевидна истина. Не, всъщност не беше чак толкова очевидно. Може би сериозно се заблуждавах — бях приел лековерно за истина нечий сън. Сега, като се замисля, не мога да изключа напълно подобна възможност. Единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че тогава тя ми се стори изключително красива.
На тънките й пръсти имаше няколко пръстена. Единият беше обикновен, венчален. Докато се опитвах да подредя първите си бегли впечатления от нея, Миу ме гледаше с кротък поглед и от време на време отпиваше от виното си.
— Имам чувството, че вече сме се срещали — рече тя. — Може би защото непрекъснато слушам за вас.
— Сумире също ми е говорила много за вас — казах.
Лицето й засия. Само когато се усмихваше, в ъгълчетата на очите й се появяваха очарователни бръчици.
— Излиза, че вече се познаваме.
Кимнах утвърдително.
Най-много ми допадна у нея това, че не се старае да скрие възрастта си. Според Сумире тя трябва да беше на трийсет и осем или трийсет и девет. И действително изглеждаше на толкова. При все че с прекрасната си кожа и стройното си, стегнато тяло и с помощта на малко грим лесно можеше да мине за не повече от трийсет. Но не си правеше това усилие. Явно приемаше за напълно естествено, че с годините възрастта започва да личи, и се примиряваше с промените, носени от времето.
Миу сложи маслина в устата си, а после взе костилката с пръсти и досущ като поет, премахващ излишните препинателни знаци от току-що написан стих, я остави грациозно в пепелника.