— Извинявайте, че ви се обадих посред нощ — поде тя. — Тогава почти нищо не можах да ви обясня, защото бях толкова объркана, че не знаех откъде да започна. Все още не съм се успокоила напълно, но тогавашното ми притеснение вече се поуталожи.
— Какво, за Бога, се е случило? — попитах.
Миу сключи ръце върху масата, раздели ги, после пак ги събра.
— Сумире изчезна.
— Изчезна?
— Като дим — отвърна Миу и отпи глътка вино. После продължи: — Дълга история. Мисля, че ще е най-добре да започна отначало и да разкажа всичко подред. Иначе може да пропусна някой нюанс. Само по себе си случилото се е твърде деликатно. Но нека първо да приключим с яденето. Ситуацията вече не е такава, че всяка секунда да е от значение, а и умът работи зле на празен стомах. Освен това тук е доста шумно за нормален разговор.
Ресторантът бе пълен с гърци, които говореха на висок глас и ръкомахаха енергично. За да се чуваме, двамата с Миу се накланяхме един към друг над масата и докато разговаряхме, главите ни почти се докосваха. След малко сервитьорът донесе голяма чиния, пълна със салата по гръцки и една едра печена бяла риба. Миу посоли своята порция, изстиска върху нея половин лимон и я поля с малко зехтин. Аз направих същото. Съсредоточихме се върху яденето. Първо трябваше да уталожим глада, както бе казала тя.
— Колко време можете да останете тук? — попита ме.
— Учебната година започва след седмица — отвърнах — и трябва да се върна дотогава. В противен случай ще си имам неприятности.
Миу само кимна. После сви устни и като че започна да пресмята. Не каза нищо от рода на: „Не се безпокойте, ще се върнете дотогава“ или „Питам се дали всичко ще се уреди толкова скоро“. Просто явно си направи някакви свои изводи, скъта ги някъде и продължи да се храни мълчаливо.
Когато привършихме с яденето и минахме на кафето, тя заговори за парите, които бях похарчил за самолетни билети.
— Имате ли нещо против да приемете сумата в пътнически чекове в долари? Бих могла да я преведа и на ваша сметка в йени, след като се върна в Токио. Как предпочитате?
— Мога и сам да покрия тези разходи — отвърнах. — В момента не съм закъсал за пари.
Но Миу настоя да плати.
— Нали аз ви помолих да дойдете — каза.
Поклатих шава.
— Не че ми е неловко да приема пари от вас или нещо подобно. Просто след още малко време щях да дойда тук по своя воля. Това се опитвам да кажа.
Миу помисли малко и кимна.
— Много съм ви благодарна. Задето дойдохте. Не мога да изразя с думи колко…
Когато излязохме от ресторанта, залезът бе обагрил всичко наоколо в различни цветове, сякаш на небето се бяха разплискали всевъзможни бои. Въздухът бе така наситеносин, че този цвят сякаш с всеки дъх се разливаше по белите дробове. Заблещукаха дребни звезди. Местните хора се бяха навечеряли и, нетърпеливи да дочакат настъпването на късния летен залез, бяха наизлезли да се поразтъпчат. Семейства, съпружески двойки, приятелски компании се разхождаха недалеч от пристанището. Нежен мирис на море — такъв е той в края на деня — обгръщаше улиците, по които крачехме с Миу. Отдясно имаше ред магазини, малки хотели, ресторанти с маси на тротоара. В малките прозорци с дървени капаци блестяха уютни жълти светлини, а от радиоприемниците се лееше гръцка музика. Отляво бе морската шир. Тъмни вълни се разбиваха тихо в кея.
— Още малко и следва нанагорнище — предупреди Миу. — Можем да тръгнем или по стръмните стъпала, или по наклонената пътека, но по стъпалата се стига по-бързо. Имате ли нещо против да вървим по тях?
— Не, нямам — отвърнах.
Заизкачвахме се по тесните каменни стъпала, успоредно на наклона на хълма. Бяха много и стръмни, но в походката на Миу не се забелязваха никакви признаци на умора. Тя нито веднъж не забави крачка. Долният край на полата й се вееше закачливо насам-натам, току пред погледа ми, а почернелите й от слънцето, добре оформени прасци се открояваха на светлината на почти пълната луна. Аз се изморих пръв. Наложи се да спра и да си поема дълбоко дъх. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-дребни и по-далечни ставаха светлинките на пристанището. Преди броени минути около мен имаше хора, всеки зает с нещо, а сега всички бяха погълнати от тези безименни пламъчета. Гледката бе толкова впечатляваща, че ми се прииска да я изрежа с ножици и да я закрепя с карфица на стената на паметта си.
Домът, в който бяха отседнали Миу и Сумире, бе малка къща с веранда, обърната към морето. Бели стени, керемиден покрив, врата, боядисана в тъмнозелено. Домът бе ограден с каменен зид, обрасъл с красиви червени бугенвили. Миу отвори незаключената врата и ме покани да вляза.