Миу помълча малко, после продължи.
— И така, за Бургундия заминах не сама, а отново със Сумире. Докато се срещах със старите си познати и се договарях с тях, Сумире, която не знае дума френски, нае кола и тръгна да пътешества из областта. В едно градче случайно се запознала с богата възрастна испанка, двете си побъбрили на испански и се сприятелили. Дамата запознала Сумире с англичанин, отседнал в същия хотел, в който била и тя. По-късно и аз се запознах с него. Беше прехвърлил петдесетте, някакъв писател, много хубав и изискан джентълмен. По всяка вероятност беше гей, тъй като винаги се появяваше в компанията на своя секретар, който по-скоро му бе интимен приятел.
Поканиха ни на вечеря. Оказаха се много приятни хора. По време на разговора установихме, че имаме някои общи познати, и въобще много се сближихме. Веднага почувствах, че съм попаднала на сродни души.
А англичанинът ни каза, че има малка къща на един гръцки остров и че ако искаме, можем да поживеем там. Той всяко лято прекарвал месец на острова, но тази година бил много зает и нямал възможност да отиде. „Най-добре е къщите да бъдат обитавани, иначе хората, наети да ги поддържат, работят през куп за грош. Така че, ако не ви е неприятно, моля, чувствайте се свободни да се възползвате от моя дом“ — бяха думите му.
Миу обходи с поглед стаята.
— Посетих Гърция веднъж, като студентка. Бе една от онези вихрени екскурзии, когато прескачаш от остров на остров. Но въпреки това се влюбих в тази страна. Затова предложението да поживея безплатно в къща на гръцки остров, при това колкото време си искам, ми се стори много примамливо. Сумире също го прие с готовност. Предложих да платя известна сума за ползването на имота, но англичанинът отказа с аргумента, че не го дава под наем. Поспорихме известно време и накрая се разбрахме, в знак на благодарност, да изпратя кашон червено вино на неговия адрес в Лондон.
Животът на острова бе като сън. За пръв път от не знам колко време насам можех да се наслаждавам на истинска почивка, без да се налага да мисля за каквото и да било разпределение на времето си. Тук са поизостанали с комуникациите — разбрахте колко ужасни са телефонните услуги, — не може да се прати нито факс, нито имейл. Отначало си мислех, че ако се върнем в Токио по-късно от предвиденото, ще се притеснят за нас, но още щом стъпих на острова, ме обзе тотално безразличие.
Двете със Сумире ставахме сутрин рано, слагахме в една чанта кърпи, бутилка вода, крем против изгаряне и отивахме на плажа оттатък хълмовете. Там е толкова красиво, че дъхът ти секва. Пясъкът е чист и бял, почти няма вълни. Но плажът е на твърде неудобно място и малко хора го посещават, особено сутрин. Всички, мъже и жени, плуват голи. И ние не правехме изключение. Направо е фантастично да плуваш сутрин чисто гол в спокойното синьо море. Имаш чувството, че си попаднал в друг свят.
Щом се почувствахме уморени от плуване, се излягахме на пясъка и се печахме. Отначало ни беше малко неловко от голотата ни, но постепенно свикнахме и престанахме да се смущаваме. Вероятно самото място излъчва особена енергия и тя въздейства по този начин. Мажехме си гърбовете с крем против изгаряне, излежавахме се на слънце, четяхме, дремехме или си приказвахме. Чувствах се наистина свободна.
Прибирахме се през хълмовете, взимахме душ и хапвахме нещо леко, после се спускахме по стъпалата до градчето. Пиехме чай в кафенето на пристанището, четяхме вестници на английски, купувахме продукти от магазина, връщахме се вкъщи и прекарвахме времето до вечерта в приятни занимания — четяхме вън на верандата или слушахме музика. Понякога Сумире отиваше в стаята си и явно пишеше нещо. Чувах я как трака по клавишите на преносимия си компютър. Вечер често ходехме до пристанището да гледаме пристигането на ферибота. Пийвахме по някое студено питие и зяпахме слизащите от кораба пътници.
Струваше ми се, че си седим тихо и кротко на края на света и никой не може да ни види. Сякаш двете бяхме единствените живи същества тук. Можехме да не мислим за нищо, просто не беше нужно. Не исках да се движа, не исках да ходя, където и да било. Просто ми се щеше да си остана така завинаги. Разбирах, че е невъзможно — животът ни тук бе само мимолетна фантазия и някой ден реалността щеше да се вкопчи в нас и да ни издърпа обратно в света, от който дойдохме. Но до настъпването на този момент исках да се наслаждавам до насита на всеки ден, без да се безпокоя за нищо. Да, животът тук много ни хареса. Само че в последните четири дена всичко се промени.
На четвъртия ден от престоя си тук те, както обикновено, отишли сутринта на плаж, поплували голи в морето, върнали се вкъщи, после пак излезли и се запътили към пристанището. Сервитьорът в кафенето ги познал и ги поздравил сърдечно — Миу всеки път оставяла щедри бакшиши. Той дори им направил комплимент колко са хубави. Сумире отишла до павилиона и купила един отпечатан в Атина вестник на английски. Той бил единствения им източник на информация за света. Изчитането му влизало в задълженията на Сумире. Тя следяла валутните курсове, превеждала и прочитала на Миу по-важните или по-интересните публикации, на които попадала.