Него ден Сумире избрала да прочете на глас дописка за седемдесетгодишна жена, изядена от домашните си котки. Това се случило в малко градче, недалеч от Атина. Единайсет години по-рано покойницата изгубила съпруга си, бизнесмен, и оттогава живеела сама в двустаен апартамент заедно с няколко котки, които били единствените й приятели. Но един ден тя получила сърдечен пристъп, строполила се по очи на кревата и издъхнала. Не било ясно колко време минало между пристъпа и смъртта й. Така или иначе, душата й преминала през всичките установени стадии на прощаване с тялото, стар и неразделен неин спътник в продължение на седемдесет години. Жената нямала никакви роднини или познати, които да я посещават редовно, и тялото й било открито едва седмица по-късно. Вратите били затворени, прозорците — със спуснати капаци, и котките не можели да излязат навън след смъртта на стопанката си. В жилището нямало никаква храна. Сигурно хладилникът не е бил съвършено празен, но за съжаление котките не могат да отварят хладилници. Когато изгладнели напълно, те се нахвърлили на тялото на покойната си стопанка.
Сумире превела дописката на части, отпивайки малки глътки кафе от чашката си. Няколко пчели кръжали около масата, кацали и пиели капките конфитюр, разлят по невнимание от някой предишен клиент. Миу гледала морето през слънчевите си очила и слушала внимателно Сумире.
— И после какво станало? — попитала по едно време.
— Това е всичко — отвърнала Сумире, сгънала таблоида и го оставила на масата. — Нищо повече не пише.
— Какво ли се е случило с котките?
— Не знам… — отвърнала Сумире, изкривила устни и се замислила. — Всички вестници са една стока. Никога не съобщават онова, което действително те интересува.
Пчелите като че усетили нещо, защото литнали към небето. После известно време кръжали с церемониално жужене и пак накацали по масата, където продължили да пият с наслада конфитюр.
— Интересно каква е съдбата на тези котки — рекла Сумире, издърпала напред яката на твърде широката си тениска и загладила гънките. Била по тениска и шорти и — Миу случайно узнала това — без бельо. — Вероятно са ги умъртвили, защото, познали веднъж вкуса на човешкото месо, могат да се превърнат в котки-човекоядци. Или пък полицаите са им казали: „Вие, приятелчета, и без това сте страдали достатъчно“ — и са ги пуснали на свобода.
— Ако ти беше кмет или шеф на полицията в същия град, как щеше да постъпиш?
Сумире помислила малко.
— Ами бих ги изпратила в някой трудов лагер, където да ги вкарат в правия път. Да ги превърнат във вегетарианци.
— Нелоша идея — засмяла се Миу, после свалила очилата си и се обърнала към Сумире. — Тази история ми припомня първата ми лекция, когато постъпих в католическото училище. Споменавала ли съм ти някога, че шест години съм учила в много строго девическо католическо училище? Преди това посещавах обикновено начално училище. Веднага след тържеството по случай приемането на нови ученици една престаряла монахиня ни събра в аудиторията и ни изнесе беседа за католическия морал. Беше французойка, но говореше свободно японски. Разказа ни най-различни истории, но съм запомнила само една — за котката и необитаемия остров.
— Звучи интересно — продумала Сумире.
— Претърпял си корабокрушение, изхвърлен си на брега на необитаем остров. Само ти и една котка сте се добрали до спасителната лодка. Известно време си се носил по вълните и си попаднал на скалист остров, където няма нищо годно за ядене. Няма дори прясна вода. В лодката има малко бисквити и вода, които в най-добрия случай ще ти стигнат за десетина дена. Така започва историята.
Монахинята обгърна с поглед аудиторията и със силен и ясен глас каза следното: „Затворете очи и си представете следната сцена. Ти и една котка сте на самотен, изгубен в морето, остров. Почти е изключено някой да ви се притече на помощ за тези десет дена. Когато храната и водата свършат, по всяка вероятност ще загинете. Е, как бихте постъпили? Тъй като котката страда наравно с вас, може би ще поделите с нея оскъдните си запаси?“ Сестрата пак се умълча и дълго ни гледа. После продължи: „Не, това би било погрешно. Трябва да разберете, че ако поделите храната си с котката, ще постъпите неправилно. Защото вие сте безценни същества, избрани от Господ, а котките не са. Затова би трябвало да изядете сами всичката храна.“ Монахинята имаше много сериозно изражение.