— Как така не се върна? — попитала Миу.
— Така, просто изчезна. Като дим. Всички ми казваха, че през нощта сигурно е слязла от дървото и е избягала нанякъде. Котките често ставали неспокойни и се покатервали на високи дървета, сетне пък ги хващал страх от високото и не слизали. Случвало се непрекъснато. Ако котката била още там, щяла да мяука с все сила и всички щели да разберат къде е. Обаче аз не повярвах на думите им. Помислих си, че тя сигурно е на дървото, впила е нокти в някой клон, изплашена до смърт, неспособна да измяука. На връщане от училище сядах на верандата, гледах бора и от време на време извиквах котката по име. Никакъв отговор. След седмица изгубих надежда и се отказах. Обичах това коте и ми беше много мъчно за него. Всеки път, когато погледнех дървото, пред очите ми беше клетото животинче, все така вкопчено в клона, напълно вкочанено. Никъде не е избягало, умряло е от глад там горе и е изсъхнало.
Сумире вдигнала поглед към Миу.
— Оттогава не съм имала котки. Все още ги обичам, но тогава реших, че бедното коте, което се покатери на дървото и повече не се върна, ще бъде първото и последното в живота ми. Не бих могла да го забравя и да обикна друго.
— Ето за какво си говорехме онзи следобед в кафенето — рече Миу. — Отначало си мислех, че това са едни съвсем обикновени, безобидни спомени, но сега ми се струва, че всичко, което тогава двете си казахме, не е случайно, а има особен смисъл. Всъщност може и да си въобразявам.
Миу обърна поглед към прозореца. Надиплените пердета зашумоляха от морския бриз. После стаята потъна в дълбока тишина.
— Може ли да ви задам един въпрос? Извинете, ако ви се стори малко неочакван, но не ми дава мира — рекох аз. — Казахте, че Сумире е изчезнала безследно, „като дим“, както сама се изразихте. Преди четири дена. И сте съобщили в полицията. Нали така?
Миу кимна.
— Защо, вместо да се свържете със семейството й, се обадихте на мен и поискахте да дойда тук?
— Ами защото нямам никаква представа какво й се е случило. А докато нещо не се изясни, не знам дали е правилно да тревожа родителите й. Колебах се известно време как да постъпя, после реших да изчакам и да видя как ще се развият нещата.
Опитах се да си представя как бащата на Сумире — този изтънчен красавец — се качва на ферибота и пристига на острова. Мащехата й, разбира се, ще се разстрои и какво — може би също ще дойде тук? Каква невероятна каша! Но и без тях случващото се е достатъчно странно. Как изобщо е възможно чужденец да изчезне на такъв малък остров и да го няма вече четири дена?
— И все пак защо ми се обадихте?
Миу преметна крак върху крак, хвана края на полата си и го дръпна надолу.
— Вие сте единственият, на когото мога да разчитам.
— Но ние не се познавахме.
— Сумире ви има доверие като на никого другиго. Каза, че умеете да вникнете във всяка ситуация, каквото и да се случи.
— Боя се, че малко хора смятат така.
Миу се усмихна и около очите й се появиха познатите дребни бръчици.
Станах и се приближих до нея, после взех от ръката й празната чаша. Отидох в кухнята, налях малко „Курвуазие“, върнах се в дневната и й подадох чашата. Миу ми благодари и прие коняка. Мина време, пердето безшумно потрепна. Ветрецът довея мирис на друга земя.
— Действително ли искате да узнаете истината? — попита Миу. Гласът й прозвуча сухо, сякаш след дълги колебания й предстоеше да вземе трудно решение.
Погледнах я в очите.
— Мога да кажа с абсолютна сигурност, че ако не исках да науча истината, нямаше да съм тук.
Миу изви очи към пердетата и ги гледа известно време. После заговори тихо и спокойно:
— Това се случи същата нощ, след като в кафенето бяхме разговаряли за котки.
9
След разговора им в кафенето на пристанището за котките, Миу и Сумире се отбили в магазина за хранителни продукти и се върнали във вилата. До вечерята, както обикновено, си почивали. Сумире се уединила в стаята си и писала на преносимия си компютър. Миу се излегнала на дивана във всекидневната със сплетени зад тила ръце и със затворени очи слушала балади на Брамс в изпълнение на Джулиус Кетчън. Била стара дългосвиреща плоча, ала изпълнението било изящно, прочувствено и запомнящо се, без натрапване на привнесени елементи, съвършено предаващо чувствата на композитора.
— Пречи ли ти музиката? — попитала Миу, надзъртайки в стаята на Сумире. Вратата била широко отворена.
— Брамс никога не ми пречи — отвърнала Сумире, обръщайки се леко.
Никога по-рано Миу не била виждала Сумире да пише толкова съсредоточено. Изражението й било напрегнато, устата й — стисната като на дебнещ плячката си хищник, погледът й — по-дълбок от обикновено.